Джеймс Купър - Прерията

Пол, напротив, след като се бяха изпълнили двете му най-съкровени желания — да спечели Елен и да се справи със синовете на Ишмаел, сега вършеше възложената му работа с такова леко сърце, като че ли след тържествен брачен обред при местния съдия вече водеше смирената си невяста към своя дом, където никой не можеше да посегне на нея. През дългите месеци на уморителен път той бе вървял по петите на преселническото семейство, като се криеше денем, а нощем, както вече видя читателят, използваше всяка възможност да се срещне с годеницата си, докато най-после съдбата и собственото му безстрашие помогнаха да успее точно когато бе започнал да се отчайва. Затова сега не се страхуваше нито от трудности, нито от заплахи, нито от разстояния. За безгрижното му въображение и твърдата му решителност всичко останало изглеждаше лесно постижимо. Такива бяха мислите му и те се отразяваха ясно на лицето му. Кривнал шапка настрана, подсвирквайки си тихичко, той тъпчеше храстите, за да разчисти удобно място за почивка на жените, като сегиз-тогиз хвърляше одобрителен поглед към пъргавата фигура на Елен, която прибягваше край него, заета със своите задължения.

— Значи, племето вълци от народа на пеоните и техните съседи конзите са заровили томахавките? — каза траперът, подновявайки разговора, който не оставяше да замре, макар че от време на време го прекъсваше, за да дава необходимите указания. (Читателят навярно помни, че макар и да разговаряше с индианския воин на родния му език, към белокожите си спътници по необходимост трябваше да се обръща на английски.) — Вълците и светлокожите индианци са отново приятели… Докторе, сигурно често си чел за това племе, за което невежите хора в селищата са чували толкова празни лъжи. Разправят например, че в прерията живеели някакви си преселници от Уелс, които дошли тук, когато тоя неспокоен човек, който пръв довел християните в тази страна, за да отнемат наследството на езичниците, и насън дори не си представял, че земята, където залязва слънцето, е толкова обширна, колкото и тая, откъдето изгрява. И че тези хора знаели обичаите на белите и говорели на езиците на белите — и хиляди подобни глупости и бабини деветини.

— Дали съм чувал за това племе! — възкликна естественикът и изпусна парче сушено бизонско месо, с което доста грубо се справяше в момента. — Щях да бъда пълен невежа, ако не се бях замислял често и с най-голямо удоволствие върху тази прекрасна теория, която при това тъй блестящо потвърждава две положения, които неведнъж съм обявявал за безспорни, дори независимо от това живо свидетелство в тяхна полза: първо, че на този континент е съществувала цивилизация дълго преди времето на Колумб и, второ, че цветът на кожата е резултат от климатичните условия, а не природен закон. Бъди тъй любезен, уважаеми ловецо, да запиташ тоя индиански джентълмен какво мисли по въпроса; самият той има червеникава кожа и мнението му ще ни позволи, тъй да се каже, да разгледаме тоя въпрос и от противоположната гледна точка.

— Сигурно смяташ, че този пеони е чел книги и като градските безделници вярва на печатната лъжа? — усмихна се старецът. — Впрочем защо пък да не изпълним желанието на доктора? В края на краищата в него може би се отразяват природните му наклонности, с които трябва да се съобразяваме, колкото и жалки да ни се виждат. Какво мисли моят брат? Всички, които вижда тук, имат бяла кожа, а воините-пеони — червена; не допуска ли, че човек се мени с годишните времена и че синът никога не прилича на бащата?

Младият воин вторачи в събеседника си замислен поглед; после вдигна пръст и отговори с достойнство.

— Уаконда лее дъжд от облаците си; когато говори, разтърсва планините, а огънят, който изпепелява дърветата, е гневът на окото му; ала е ваял чедата си грижливо и обмислено. Каквото е сътворил, никога не се изменя!

— Да, докторе, щом така е наредил разумът на природата, така и трябва да бъде — добави траперът, когато преведе този отговор на разочарования естественик. — Пеоните са велик и мъдър народ и, струва ми се, имат много ценни и правдиви предания. Ловците и траперите, които срещам понякога, разправят за един велик воин от твоето племе.

— Племето ми не е от жени. Храбрецът не е рядкост в моето село.

— Да. Но тоя, за когото са ми разправяли, стои по слава над обикновените воини; вожд, с когото може да се гордее един могъщ някога, ала днес победен народ — делауерите от планините.

— Такъв воин не може да бъде без име.