Джеймс Купър - Прерията

Мидълтън се колебаеше. От време на време понечваше да се втурне през храстите и да грабне Инес, за да се опитат да се спасят с бягство. Но съобразявайки моментално, че бясно препускащите изплашени бизони непременно ще го настигнат, потърси опипом оръжието си, решил да се бори с безчисленото стадо. Доктор Бациус беше толква объркан, че изпадна в пълна халюцинация. Тъмните тела на бизоните загубиха ясните си очертания и му се привидя някакво диво сборище от всички животни на тоя свят, втурнали се вкупом към него, сякаш да му отмъстят за всевъзможните обиди, които в течение на целия си живот, изпълнен с неуморен труд в полза на естествознанието, бе нанасял на един или друг вид. Цялото му тяло бе вцепенено като от някакъв зъл дух. Неспособен нито да избяга, нито да се впусне напред, той стоеше като закован на място, докато илюзията го завладя дотам, че достойният естественик, презрял опасността в името на науката, се залови да класифицира отделните екземпляри. Пол пък се развика колкото му глас държи и даже подканяше Елен и тя да крещи с него, ала мученето и тропотът на стадото заглушиха гласа му. Обзет от ярост, но при това странно възбуден от устремения бяг на животните и от страшната гледка, почти обезумял от тревога за любимата си и от естествен страх за собствения си живот, който все пак му беше мил, той си дереше гърлото, умолявайки трапера да предприеме нещо.

— Хайде, стари траперю — викаше той, — измисли нещо, докато не ни е смачкала цяла планина от биволски гърбове!

Старецът, който през всичкото това време стоеше облегнат на пушката си и следеше напрегнато движението на стадото, най-после реши, че е време да действа. Прицелвайки се във водача, той стреля с точност, от която не би се посрамил и на млади години: куршумът улучи самеца в сплъстения кичур между рогата и той падна на колене, но тръсна глава и мигновено се изправи, като че болката бе удвоила силите му. Нямаше повече време за колебание. Траперът хвърли пушката си, протегна напред двете си ръце и с разтворени длани тръгна право срещу прииждащата животинска маса.

Когато човек има твърдост и непоколебимост, каквито може да породи само разумът, често със самия си вид е способен да внуши уважение и у най-низшето животно. Бизоните-водачи се стъписаха и за миг спряха стремителния си бяг, а стотиците животни, които напираха отзад с плътната маса на телата си, се пръснаха безредно из прерията. Но от задните редици пак се разнесе глухо мучене и стадото отново се устреми напред. Челната колона обаче се раздели: неподвижната фигура на трапера сякаш я бе разсякла на два плавни, живи потока. Мидълтън и Пол незабавно последваха примера му, като се присъединиха към слабата преграда, образувана от тялото на стареца.

По тоя начин за няколко секунди напорът на водачите към горичката бе отклонен. Но основната маса на стадото се приближаваше бързо към разгънатата редица на бранителите, чиито фигури скоро изчезнаха в гъстия прах. Всеки миг стадото можеше да пробие живата преграда. Траперът и другарите му все по-трудно устояваха пред устрема на това множество и постепенно започнаха да отстъпват. Един разярен самец премина тъй близо до Мидълтън, че го докосна и след миг профуча през гъсталака с бързината на вятър.

— Да се приближим един до друг и нито крачка назад! — викна старецът. — Иначе подире му ще се повлекат още хиляда такива дяволи!

Но въпреки всичките си усилия едва ли щяха да успеят да спрат тоя жив поток, ако сред суматохата не бе надигнал глас Азинус, възмутен от такова грубо нахълтване във владенията му. Най-могъщите и разярени бикове се разтрепераха пред тоя страшен непознат рев и вече се виждаше как всяко отделно животно се втурва бясно да се измъкне от същия тоя гъсталак, към който само преди минута се бяха устремили, както убиецът търси убежище.

Стадото се раздели, мястото опустя; двата тъмни потока заобиколиха горичката от двете страни и се сляха отново на една миля от противоположната й страна. Щом видя какво неочаквано въздействие произведе гласът на Азинус, старецът започна спокойно да пълни наново пушката си, смеейки се от все сърце с беззвучния си смях.

— Гледайте, бягат — също като кучета, когато им вържат за опашката торбичка със сачми. Ала не бойте се — няма да се върнат обратно, защото това, което животните в задните редици не са чули с ушите си, ще си въобразят, че са го чули. Пък и да им хрумне нещо друго, лесно ще накараме магарето да допее песента си!