Джеймс Купър - Прерията

Сега всички бяха вперили очи в поразителната картина, която се разкри пред тях. Дори плахата Инес притича до Мидълтън да погледа, а Пол повика Елен да прекъсне кулинарните си занимания, за да се полюбува на живописната сцена.

Докато ставаха тези интересни събития, които се считаме задължени да опишем, прерията лежеше във величествен и пълен покой. Наистина небето беше почерняло от прелетни птици, но освен двете кучета и магарето на доктора нито едно четириного не оживяваше безкрайния простор на равнината под тях. Но изведнъж далечният й край започна да се изпълва с животни и мигновено, сякаш магически, всичко наоколо се промени.

Първо се показаха няколко огромни бизона-самци, които се носеха по най-далечното възвишение; след тях се точеха дълги върволици от единични животни, а подире им се влачеше тъмна маса от тела, под чиито тъмнокафяви космати кожи изчезна жълтеникавата трева на прерията. Колкото повече се приближаваше стадото, толкова по-широко и по-гъсто ставаше и най-после заприлича на безчислените птичи ята, които изскачат като от бездна едно след друго иззад хоризонта, дскато залеят цялото небе, и сякаш нямат брой, като листата в горите, над които размахват криле в неспирния си полет. Някъде от средата на тази тъмна маса от време на време се издигаше стълбовидно облак прах: някой бизон, по-яростен от другите, браздеше равнината с рогата си; понякога вятърът донасяше глух проточен рев, като че хиляди гърла изказваха жалбите си в нестроен хор.

Всички мълчаха, любувайки се замислено на дивата и величава картина. Най-после тишината бе нарушена от трапера, който, отдавна привикнал на подобни, зрелища, по-трудно се поддаваше на тяхното въздействие, или по-право картината подейства и на него, но не така силно и завладяващо, както на тия, за които тя беше нещо ново.

— Гледайте, десет хиляди бика тичат в едно стадо, без пастир и без стопанин освен тоя, който ги е създал и им е предоставил за пасбище тези просторни равнини. Да, ето къде човек може да види доказателство за своята суетност и безумие! Нима най-гордият губернатор в Щатите би могъл да излезе на полята си и да повали такъв благороден бик, какъвто природата предлага тук на най-скромния ловец? А когато му поднесат филе или бифтек, нима може да яде с такъв апетит, както тоя, който е подсладил обеда си с полезен труд и го е придобил според закона на природата, като честно е надвил твар, която Господ е поставил на пътя му?

— Ако на блюдото в прерията дими биволски гръб, ще отговоря: „Разбира се, че не може!“ — прекъсна го пчеларят, като се облизваше.

— Да, момче, ти го опита и можеш да съдиш прав ли съм, или не!… Но стадото тръгва насам, време е да се приготвим за среща. Ако се скрием, тия рогати добичета ще профучат оттук и ще ни стъпчат с копитата си като жалки червеи, затова просто ще отведем настрана по-слабите, а сами, както подобава на мъже и ловци, ще заемем удобна позиция.

Тъй като имаше малко време за необходимата подготовка, цялата група се запретна здраво за работа. Скриха Инес и Елен в самия край на горичката, колкото се може най-далеч от пътя на приближаващото стадо. Азинус поради нервността си бе поставен в средата; след това старецът и тримата му другари се разделиха и застанаха така, че най-сигурно да сплашат челната колона на препускащите животни и да я отклонят настрана, ако се приближи много до мястото, където стояха. Първите петдесет-сто бика, коите водеха останалите, настъпваха не по права линия, а зигзаговидно, тъй че няколко минути не бе ясно какъв път ще изберат. Но ето че иззад облака прах, който се издигаше в средата, се раздаде страшен рев — рев на болка; тутакси му отговориха със зловещия си крясък хищните птици, които се виеха настървено над самото стадо, и водачите се понесоха още по-бързо, като че изведнъж бяха отхвърлили всякакви колебания. Изплашеното стадо сякаш се зарадва на това подобие на гора и се втурна право към малкия гъсталак, тъй често споменаван тук.

Опасността сега изглеждаше така неминуема, че би поставила на изпитание и най-здравите нерви. Тъмната, подвижна маса се носеше напред във вид на дъга и свирепите погледи, които просветваха през буйните гриви, прихлупили главите на животните, бяха устремени с бясна тревога в храсталака. Всеки бизон като че се мъчеше да изпревари съседа си, за да стигне по-скоро това въжделено убежище и тъй като зад предните редици напираха хиляди обезумели животни, всеки миг водачите на стадото можеха да връхлетят сляпо върху хората в храстите, които в такъв случай бяха обречени на сигурна смърт. Всеки от нашите смелчаци разбираше опасността и се отнасяше към нея според личния си нрав и положението си.