Джеймс Купър - Прерията

Абнър и Инок бяха единодушни, когато описваха в какво положение бяха намерили тялото: седял почти изправен, подпрян с гръб о гъст храст, стиснал в едната си ръка отчупена елшова клонка. Вероятно поради първото обстоятелство — седящата поза — тялото се бе предпазило от лакомията на лешоядните птици, които се виждаха да се реят над горичката; а второто — клонката в ръката — показваше, че злополучната жертва бе попаднала в тоя гъсталак, когато животът още не я е бил напуснал напълно. Сега всички се съгласиха с предположението, че младежът е получил смъртоносната рана в откритата равнина и се е довлякъл с последни сили до горичката, за да се скрие там. Изпокършените храсти потвърждаваха това. От огледа се установи, че до самия край на гъсталака бе станала отчаяна борба. Това се доказваше убедително от отъпканите клони, от дълбоките отпечатъци по влажната почва и от обилно пролятата кръв.

— Застреляли са го на открито поле, а той е дошъл тук да се скрие — каза Ейбирам. — Тези следи ясно показват това. Нападнала го е цяла орда червенокожи и момчето се е било като истински герой, докато са го надвили и тогава са го завлекли в храстите.

С това правдоподобно обяснение сега не се съгласи само един човек — мудният и упорит Ишмаел, който настоя да се огледа и тялото, за да се добие по-точна представа за нанесените рани. Огледът показа, че през тялото на покойника бе преминал куршум от пушка, който бе влязъл под мускулестата му плешка и бе излязъл през гърдите. Човек трябва да отбира от рани, причинени от огнестрелно оръжие, за да реши този деликатен въпрос, но животът в граничните райони бе дал на тия хора опит, който се оказа ценен в случая; усмивка на диво и странно задоволство премина по лицата на Ишмаеловите синове, когато Абнър уверено обяви, че враговете са нападнали Ейза изотзад.

— Така и трябва да е било — рече скватерът, който слушаше с мрачно внимание. — Той беше от добър сой и твърде опитен, за да обърне съзнателно слабата си страна към човек или към звяр! Запомнете, момчета: когато вървите смело с лице към врага, какъвто и да е той, няма опасност да ви нападне подло, изневиделица… Хей, Истър, жено! Какво си задърпала детето за косата и за дрехите? С нищо не можеш да му помогнеш сега.

— Гледайте! — прекъсна го Инок, като извади от изпокъсаната дреха късчето олово, което бе сломило силата на такъв юначага. — Ето го и куршума!

Ишмаел сложи оловото на дланта си и дълго, внимателно го разглежда.

— Не може да има грешка — промърмори той най-после през стиснати зъби. — Куршумът е от торбичката на оня проклет трапер. И той като много други ловци си има един определен знак на калъпа за отливане, за да няма съмнение, че пушката си върши работата. Ето тук виждате ясно: шест дупчици на кръст.

— Бог да ме убие, ако не е така! — провикна се Ейбирам тържествуващо. — Той сам ми показа знака и се хвалеше колко елени бил убил в прерията с тия куршуми. Е, Ишмаел, вярваш ли ми сега, когато ти казвам, че тоя дърт негодник е шпионин на червенокожите?

Оловото минаваше от ръка на ръка и за нещастие на доброто име на стареца някои от братята също си спомниха, че са видели този особен белег по куршумите на трапера, когато с любопитство бяха оглеждали снаряжението му. Впрочем освен тази пробойна рана имаше и още много други, не толкова опасни, но по общо мнение всичко това потвърждаваше вината на трапера.

Между мястото, където бе пролята първата кръв, и шубраците, където Ейза се бе оттеглил — в това всички вече бяха убедени, — за да потърси прикритие, се виждаха следи от непрекъснато подновявана борба. Това бе изтълкувано като още едно доказателство за слабостта на убиеца: той по-бързо е щял да се справи с жертвата си, ако умиращият юнак, дори когато вече е губел сили, не е изглеждал толкова страшен на немощния старец. Злодеят очевидно не бе искал да си послужи отново с пушката, след като тя бе изпълнила важната задача да обезвреди жертвата, от страх да не би повторните изстрели да привлекат и други ловци на това място. Оръжието на убития не бе намерено — сигурно убиецът го бе взел като трофей заедно с много други по-дребни и не толкова ценни предмети, които Ейза обикновено носеше със себе си.

Но не по-малко красноречиво от куршума говореха и самите следи, които бяха още едно убедително доказателство, че траперът е виновник за това злодеяние: те показваха ясно, че младежът, макар и смъртно ранен, още е имал сили да оказва продължителна, отчаяна съпротива на неколкократните усилия на убиеца. Ишмаел наблягаше на тази улика със странна смесица от печал и гордост: печал — защото бе загубил син, когото бе ценил високо в моментите, когато не се караха; и гордост — защото до последния си предсмъртен дъх синът му бе проявявал храброст и сила.