Джеймс Купър - Прерията

И в по-важни случаи младежите не бяха произнасяли толкова много думи наведнъж, но след като бяха обявили така тържествено намеренията си, нямаше вече връщане назад. Проверявайки най-внимателно оръжието си, те запристъпяха твърдо към горичката. Хора, с по-слаби нерви от тия калени млади жители на границата биха се стъписали пред опасностите, които криеше такова рисковано начинание. Колкото по напредваха, толкова по-пронизително и жално виеха кучетата. Лешоядите и мишеловите се спуснаха така ниско, че закачаха храстите с тежките си криле, а вятърът метеше с дрезгав вой голата прерия, сякаш духовете на въздуха също се бяха спуснали да бъдат свидетели на приближаващата развръзка.

За миг дъхът на безстрашната Естър спря и всичката кръв се отдръпна от лицето й, като видя как синовете й разтвориха сплетените клони на храстите и изчезнаха в гъсталака. Настъпи дълбока, тържествена тишина. После бързо един след друг отекнаха два силни, пронизителни вика, последвани пак от тишина, още по-страшна и зловеща.

— Върнете се, върнете се, деца мои! — завика жената; майчинските чувства взеха връх над всичко друго.

Ала гласът й секна и тя цяла се смрази от ужас, когато в същия миг храстите отново се разтвориха и двамата смелчаци излязоха бледи и почти безчувствени и положиха в нозете й вкочаненото и неподвижно тяло на изчезналия Ейза; във всяка черта на пребледнялото му лице явно личеше отпечатък от насилствена смърт.

Кучетата нададоха за последен път провлачен вой, след което дружно скочиха от мястото си и се загубиха по изоставената еленова следа. Птиците се устремиха кръгообразно нагоре, изпълвайки небето с жалбите си, че им е отнета жертва, която, колкото и да беше страшна и отвратителна, още пазеше твърде много от човешкия си облик, за да стане плячка на лакомията им.

— Дръпнете се! Дръпнете се всички! — обърна се Естър с пресипнал глас към групата, наобиколила съвсем близо трупа. — Аз съм му майка и имам по-голямо право от всички вас! Кой е направил това? Кажете ми, Ишмаел, Ейбирам, Абнър! Разтворете си устата и сърцата и нека излезе оттам божията истина, и нищо друго освен истината. Кой е извършил това кърваво злодеяние?

Мъжът й не отговори, а стоеше облегнат на пушката си и с тъжни, но все тъй неподвижни очи гледаше обезобразените останки на своя син. Майката обаче се държеше другояче: хвърли се на земята и като сложи студената и страшна глава на скута си, седна и загледа това загрубяло лице, на което още лежеше страшният печат на предсмъртната агония, и мълчанието й беше по-красноречиво от всякакви жалби, изплакани на глас.

Мъката сякаш бе смразила гласа на тази жена. Напразно се опитваше Ишмаел да я утеши с някоя и друга недодялана дума — тя нито слушаше, нито отговаряше. Синовете й я наобиколиха и почнаха с присъщата си непохватност да изразяват съчувствие към нейната скръб и болката си от тази своя лична загуба, но тя ги отстрани с нетърпеливо движение на ръката. Пръстите й ту опипваха сплъстената коса на мъртвеца, ту се опитваха с леко докосване да загладят мъчително напрегнатите мускули на страшното лице, както майчината длан се плъзга в бавна ласка по личицето на спящото й дете. А понякога ръцете й се отдръпваха като изплашени от това ужасно занимание, почваха да блуждаят наоколо, като че търсеха напразно средства против смъртоносния удар, тъй неочаквано поразил детето й — най-голямата й надежда, майчинската й гордост. В един такъв момент, изтълкувал по своему тези странни движения, вечно сънливият Абнър се извърна и като преглътна непривичното вълнение, което се надигаше в гърлото му, забеляза:

— Мама показва, че трябва да търсим следи, за да разберем как Ейза е намерил смъртта си.

— Пак проклетите сиукси са виновни! — отвърна Ишмаел. — За втори път вече имам да уреждам сметки с тях! Третия път ще се разплатя за всичко наведнъж.

Недоволни от това благовидно обяснение и може би тайно зарадвани, че могат да отвърнат очи от гледката, която будеше в закоравелите им сърца такива необикновени, непривични чувства, синовете на скватера се отдръпнаха едновременно от майка си и от трупа и тръгнаха да търсят това, за което, мислеха те, майка им тъй настойчиво ги бе молила. Ишмаел не възрази; дори се залови да помага на децата си в търсенето, но без видим интерес, а по-скоро да покаже, че се подчинява на желанието им, защото би било неприлично да се противи в такъв момент. Колкото и да бяха простовати, преселниците познаваха добре много неща, свързани с живота в граничните райони, а тъй като търсенето на белези и улики наподобяваше много проследяването на дивеч в гора, можеше да се очаква, че то ще се извърши умело и успешно. Така че те пристъпиха с голямо усърдие и вещина към печалната си задача.