Джеймс Купър - Прерията

Братът, който, изглежда, винаги се прекланяше пред властната си сестра, и този път се подчини, но с такава явна неохота, че предизвика подигравателна усмивка дори у ненаблюдателните и мързеливи синове на скватера. Самият Ишмаел крачеше сред снажните си синове с вид на човек, който не очаква нищо от това търсене и с еднакво безразличие ще приеме неговия успех или провал. В такъв ред се движеше отрядът, докато крепостта така се смали в далечината, че едва се различаваше като мъглява точица на хоризонта. Досега бяха вървели мълчаливо и доста бързо, защото, минавайки хълм след хълм, без да срещнат нито едно същество, което да оживи еднообразието на пейзажа, безпокойството на Естър все повече растеше и сковаваше дори нейния език. Но тук Ишмаел реши да се спре и като спусна приклада на пушката от рамото си и го опря на земята, рече:

— Достатъчно. Следи от биволи и от елени колкото щеш, но къде са ти следите от индианци, Ейбирам?

— По на запад — отвърна шуреят, като показваше с ръка посоката. — Точно тук попаднах на еленска следа, а едва след като повалих елена, се натъкнах на следата на тетон.

— И хубаво си се оплескал от тая работа, драги! — викна скватерът, като сочеше подигравателно изцапаните с кръв дрехи на шурея си, а после тържествено показа на присъстващите собственото си облекло, за да подчертае разликата. — Ето на, прерязах гърлата на две бързи сърни и един скоклив елен и тук не остана ни петно, ни следа, а ти с несръчността си само създаваш работа на Естър и на дъщеричките й, като че ли по занаят си касапин. Да тръгваме, момчета, стига толкова. Аз съм вече стар и добре познавам следите в граничните райони; от последния дъжд тук не е минавал индианец. Вървете подире ми; ще тръгнем натам, където ще бъдем възнаградени за труда си поне с някой бивол.

— Вървете подир мен! — отекна гласът на Естър, която се устреми непоколебимо напред. — Аз ви водя днес и искам да ме следвате. Кажете ми, кой друг освен майката може да бъде водач, когато се търси загубеното й дете?

Ишмаел изгледа упоритата си съпруга с усмивка на жалостиво снизхождение. Той виждаше, че вече е избрала свой път — не тоя, по който водеше Ейбирам, и не тоя, по който сам скватерът бе решил да тръгне, и тъй като не искаше тъкмо сега да затяга много юздите на своята власт, подчини се на волята й. Но доктор Бациус, който досега бе мълчал и следвал замислено жената, в тоя момент сметна за уместно да надигне слабия си глас.

— Съгласен съм с вашия другар в живота, достойна и любезна мисис Буш — каза той, — и мисля, че някакъв ignis fatuus 62 62 Блуждаещ или измамен огън. — Б. пр. на въображението е подвел Ейбирам и са му се привидели белезите или симптомите, за които ни разправяше.

— Симптом си ти! — сряза го опърничавата съпруга. — Сега не е време за купешки думи и не му е тук мястото да спираме и да гълтаме лекарства. Ако са ти омалели краката, кажи си го просто и човешки, седни насред прерията като окуцяло куче и почивай колкото си щеш.

— Споделям вашето мнение — отвърна невъзмутимо естественикът и като прие шеговитото предложение на Естър в буквалния му смисъл, седна преспокойно до някакъв храст от местна порода и тутакси се залови да го изучава да не би науката да загуби един заслужен и важен принос. — Както виждате, аз приемам превъзходния ви съвет, мисис Естър. Вървете да търсите чедото си, а аз ще остана тук да се занимая с нещо по-възвишено, сиреч да надзърна в тайнствената книга на природата.

Естър отговори с презрителен смях, глух и неестествен; и всеки от синовете й, минавайки с бавна и тромава походка край мястото, където естественикът вече бе потънал в размисъл, не пропусна да го награди с надменна усмивка. След няколко минути групата се изкачи на съседния хълм и прехвърли заобления му връх, а докторът остана да се занимава в пълно усамотение с полезното си изследване.

Мина още половин час, през който Естър вървеше все напред и напред, продължавайки наглед безплодното си търсене. Но сега тя все по-често се спираше и блуждаещият й поглед ставаше все по-неуверен, когато изведнъж в долчинката се чу лек тропот и след миг видяха как нагоре по склона профуча елен и със стремителни скокове изчезна от очите им по посоката, където се намираше естественикът. Животното се появи тъй внезапно и неочаквано, а неравната местност беше тъй благоприятна за него, че преди някой от горските скитници да успее да вдигне пушката си, беше вече недосегаемо от куршум.