Джеймс Купър - Прерията

— Животното още не е умряло — възрази скватерът, — иначе мишеловите отдавна вече да са наобиколили плячката си! Ако се съди от поведението на кучетата, трябва да е някакъв хищник. Предполагам, че е сива мечка от горните водопади. Чувал съм, че сивите мечки мъчно умират.

— Я да се върнем обратно — продължи Ейбирам. — Опасно и безполезно е да се напада хищен звяр. Помисли си, Ишмаел: работата е рискована, а ползата — малка!

Младежите се усмихнаха на това ново доказателство за всеизвестното малодушие на вуйчо им. А най-големият дори не се сдържа да изрази открито презрението си, като каза направо:

— Не е лошо да го сложим в кафез с другото животно, което водим със себе си, тогава ще можем да се върнем в населените места с двойна плячка, да обикаляме Кентъки и да показваме менажерията си край съдилищата и затворите.

Бащата смръщи застрашително вежди, с което искаше да го предупреди да не говори много. Младежът се спогледа с братята си, сякаш ги подканяше да се разбунтуват, ала предпочете да замълчи. Пренебрегвайки съвета на Ейбирам да бъдат предпазливи, всички тръгнаха вкупом, но само на няколко метра от гъстия елшак пак се спряха.

Пред очите им се разкри дива и наистина поразителна гледка, която би смаяла не само прости хора като семейството на скватера, но и образован човек, свикнал на такива вълнуващи зрелища. Небето, както става обикновено по това време на годината, беше покрито с тъмни, бясно препускащи облаци, а под тях се носеха безкрайни ята водни птици, които се бяха впуснали отново в труден и уморителен полет към далечните реки на юга. Вятърът се бе засилил и отново метеше прерията с такива силни пориви, че често човек не можеше да се задържи на крака, а после литваше нагоре да гони облаците, извивайки се и трупайки една върху друга черните им, разпокъсани върволици в мрачен и все пак величествен безпорядък. А над елшовата горица продължаваха да кръжат ята птици, които пляскаха тежко с криле над едно и също място; от време на време силният вятър ги подемаше, но положението и височината им помагаха да го надделеят и пак се спускаха упорито над гъстака, без нито за момент да се отклонят настрана, и кряскаха уплашено, сякаш зрението или инстинктът им подсказваха, че часът на хищното им тържество е близък, макар и да не е още настанал.

Ишмаел, жена му и синовете, събрани накуп, стояха няколко минути в захлас, примесен с тайнствен трепет, и гледаха тази сцена в мъртво мълчание. Най-после гласът на Естър изтръгна зрителите от този унес и им напомни, че трябва да преборят съмненията си по начин, по-достоен за мъже, а не да гледат в тъпо бездействие.

— Повикайте кучетата! — каза тя. — Повикайте тия хрътки и ги пуснете в горичката; ако не се е изпарила смелостта, с която, зная, съм ви родила на тоя свят, у вас има достатъчно мъжество да укротите всички мечки, западно от Голямата река. Повикайте кучетата, казвам ви! Хей, Инок, Абнър, Габриел! Да не сте оглушели от слисване?

Един от младежите се подчини и след като едвам успя да откъсне хрътките от мястото, около което те не преставаха да се въртят, ги поведе към края на горичката.

— Насъскай ги да влязат в храсталака, момче! Насъскай ги! — не мирясваше майката. — А вие, Ишмаел и Ейбирам, ако там се окаже нещо лошо или опасно, покажете, че пограничният жител умее да върти пушката. Ако ви липсва достатъчно смелост, аз ще ви засрамя пред децата си!

Младежите, които държаха кучетата, пуснаха кожените каишки, с които бяха вързани, и почнаха с викове да ги насъскват. Но изглежда, че някаква причина задържаше по-старото куче — или бе усетило нещо необикновено, или опитът го възпираше от необмислена постъпка. След като се приближи на няколко метра от горичката, то изведнъж се спря, разтреперано с цялото си престаряло тяло, явно неспособно да върви нито напред, нито назад. То не чуваше насърчителните викове на младите мъже или отговаряше само с тихо, жално скимтене. За минута паленцето също се държа по такъв начин; но по-буйно по нрав, то най-после не устоя и направи няколко скока напред, след което се мушна в гъсталака. Чу се тревожен, уплашен вой и само след минута кученцето изскочи от шумака и започна отново да се върти на място, диво и объркано като преди.

— Няма ли между децата ми нито един мъж? — запита Естър. — Я ми подайте нещо по-свястно от тая детинска сачмалийка, да ви покажа на какво е способна една храбра жена от пограничните краища!

— Стой, майко! — провикнаха се Абнър и Инок. — Ако искаш да видиш звяра, остави ни да го изкараме оттам!