Джеймс Купър - Прерията

Гореописаните събития раздухаха искра в коравите сърца на тия хора, загрубели от несгодите на скитническия живот, и от тази искра се разпали гаснещата жар на семейната любов. Синовете бяха съединени с родителите само от нездравите връзки на навика и Ишмаел съзираше в бъдеще опасност, че роякът синове ще напусне родния кошер и ще остави бащата да се блъска сам с тая невръстна и безпомощна челяд, без поддръжката на тия, които вече бе отхранил като зрели мъже. Духът на неподчинение, зародил се първоначално у злополучния Ейза, бе обзел и по-младите му братя и скватерът с натежало сърце си спомни за времето, когато в разцвета на силите и волната младост, отхвърляйки хомота на покорно добиче, бе напуснал престарелите си и немощни родители, за да навлезе в живота свободен и без окови. Ала поне засега опасността бе поотминала и бащината му власт, ако и да не се възстанови с всичката си предишна сила, получи отново признание и можеше да запази влиянието си още известно време.

Но макар че последното събитие бе подействало на синовете му, във флегматичните им умове се зароди и страшно съмнение в това, как големият им брат бе намерил смъртта си. Смътни, неопределени картини възникваха в мозъка на двама-трима от най-големите братя, които си представяха бащата готов да последва примера на Аврам — само че не можеше да оправдае гнусното си дело с повеля на Всевишния, която бе направлявала светия човек. Но тези картини бяха тъй мимолетни и мъгляви, че не оставяха забележима следа; и въобще случилото се, както вече казахме, не отслаби, а, напротив — заздрави бащината власт на Ишмаел.

В такова душевно състояние групата продължи пътя си към мястото, откъдето тази сутрин бе потеглила, за да започне дирене, увенчано с такъв печален резултат.

Дългият и безплоден поход, който бяха предприели под водачеството на Ейбирам, намирането на трупа и неговото погребване бяха отнели толкова много време, че когато поеха обратно по широката пуста равнина, която лежеше между гроба на Ейза и скалата, слънцето вече клонеше към залез. С приближаването им възвишението се издигаше все повече, като кула, която излиза от дъното на океана, а когато стигнаха на една миля от него, започнаха да се очертават смътно и най-малките предмети на върха.

— Тъжна ще бъде срещата за момичетата! — рече Ишмаел, който из целия път от време на време казваше по нещо, което според него щеше да утеши наранената душа на другарката му. — Малките много обичаха Ейза, а той рядко пропускаше на връщане от лов да не донесе нещо, което им се нрави.

— Да, вярно, вярно — промърмори Естър. — Момчето беше гордост на семейството. Другите ми деца са нищо в сравнение с него!

— Не говори така, мила ми жено — възрази бащата, като погледна не без известна гордост върволицата юначаги, които крачеха малко по-назад. — Не говори така, моя стара Истър: малко бащи и майки могат с такова право да се хвалят с децата си.

— Да бъдат благодарни за тях, благодарни! — прошепна смирено жената. — Не да се хвалят, Ишмаел, а да бъдат благодарни за тях!

— Тогава нека бъде „благодарни“, щом тази дума ти харесва повече, мила моя… Но какво става с Нели и с малките? Това момиче е забравило какво му заръчах и не само е позволило на децата да заспят, но и, обзалагам се, сигурно в тоя момент сънува полята на Тенеси. Твоята племенница май мисли най-вече за селищата.

— Да, мястото й не е при нас; така мислех и аз и го казвах, когато я приютих, след като смъртта й отне всички други близки. Смъртта, Ишмаел, носи нещастие на семействата! Ейза имаше слабост към това момиче и ако нещата се бяха развили другояче, можеха някой ден да заемат местата ни.

— Не, не я бива за жена на пограничен жител, ако така гледа къщата, докато мъжът е на лов. Абнър, гръмни с пушката, да разберат, че се връщаме. Боя се, че Нели и малките са заспали.

Младият човек се подчини с усърдие, което показваше колко би се радвал да види изящната, пъргава фигура на Елен, която оживяваше назъбения връх на скалата. Но изстрелът не бе последван нито от сигнал, нито от какъвто и да било друг отговор. За миг всички замряха в очакване да видят какво ще стане, после една и съща мисъл ги подтикна едновременно да стрелят с пушките си, които изтрещяха толкова силно, че не можеха да не бъдат чути от такова малко разстояние.

— Аха, най-после излизат! — извика Ейбирам, който обикновено бързаше пръв да отбележи всяко обстоятелство, което можеше да ги избави от неприятни опасения.