Джеймс Купър - Прерията

— Това е фуста, която се развява на въжето — каза Естър. — Аз сама я окачих там.

— Права си. Но ето че сега излиза и Нели. Тая госпожица се е излежавала в палатката!

— Не, не е така — рече Ишмаел, чиито черти, обикновено неподвижни, започваха да изразяват тревога. — Това е платнището на палатката, което се развява от вятъра. Тия глупави деца са измъкнали колчетата и ако не ги забием отново, палатката ще се събори!

Но едва произнесе тези думи и силен вятър профуча край тях, вдигайки по пътя си вихрушки от прах; после, сякаш направляван от умела ръка, се откъсна от земята и се вдигна право към точката, в която бяха приковани очите на всички. Разхлабеното платнище се залюшка под натиска му, но пак се усмири и за момент остана неподвижно. После облак листа се завъртя игриво над същото място, след това се устреми надолу с бързината на връхлитащ ястреб и се понесе далеч из прерията на дълги прави редици, като ято лястовички които се реят на неподвижните си криле. А след малко ги последва и снежнобялата палатка, която обаче скоро падна зад скалата, оставяйки върха й така гол, както беше се извисявал по-рано сред пълното усамотение на пустинята.

— Убийците са били и тук! — простена Естър. — Дечицата ми! Моите дечица!

За миг дори Ишмаел трепна под тежестта на такъв неочакван удар. Но отърсвайки се като събуден лъв, той се втурна напред, разблъска като перца преградите и загражденията по пътя си и полетя нагоре по стръмнината с устременост, която показваше колко страшен може да стане муден по природа човек, когато съвсем се пробуди.

За да запазим последователността на събитията в нашата повест, трябва да се върнем на онова, което се случи, докато Елен Уейд пазеше скалата.

Първите няколко часа честната и добросърдечна девойка посвети на грижи за малките момиченца, задоволявайки многобройните им желания: даваше им да ядат, да пият и изпълняваше всичките им други безкрайни прищевки, с които децата в своята разглезеност и егоизъм обикновено хабят времето и нервите на възрастните. Тя успя да се отърве за малко от натрапчивостта им и да се вмъкне в палатката, където трябваше да се погрижи за човек, който се нуждаеше повече от нежното й внимание, но един внезапен крясък на децата й напомни задълженията, които за миг бе забравила:

— Гледай, Нели, гледай! — викаха в надпревара пет-шест гласчета. — Там долу има хора, а Фиби казва, че са индианци сиукси!

Елен извърна очи в посоката, накъдето бяха вече протегнати толкова много ръце, и за свой ужас съгледа някакви хора, които явно се приближаваха с бързи крачки право към скалата. Тя преброи четирима, но не можа да определи какви са — виждаше само, че не са от тия, които имаха право да влизат в крепостта. Това беше страшен момент за Елен. Като обгърна с поглед изплашените дечица, които се бяха вкопчили в полата й, тя се мъчеше да възстанови в помътеното си съзнание нещо от многото разкази за женски героизъм, с които изобилстваше историята на западната граница. Според един от тях някакъв си мъж, подкрепян от три-четири жени, няколко дни успешно отблъсквал атаките на вражески отряд от сто човека, който обсаждал укреплението му, защитено с висока дървена ограда. В друг случай сами жени съумели в отсъствието на мъжете да защитят децата си и по-дребното си имущество; спомни си и трети случай, когато самотна жена, попаднала в плен, избила заспалите си похитители и по този начин освободила не само себе си, но и невръстните си дечица. Този случай най-много наподобяваше положението, в което се намираше сега Елен. И с пламнали бузи и искрящи очи девойката почна да оглежда и подготвя оскъдните си средства за отбрана.

По-големите момиченца постави на лостовете, с които щяха да хвърлят камъни върху нападателите; по-малките, които не можеха да вършат по-полезна работа, щяха да заблуждават неприятеля, че има насреща си многобройна сила, а самата тя, като всеки пълководец, възнамеряваше да ръководи бойните действия и да поддържа духа на войската си. След като разположи така силите си, тя зачака по-нататъшните събития, мъчейки се да запази външно спокойствие, за да вдъхне увереност на помощничките си — необходимо условие за успех.

Макар че Елен значително превъзхождаше дъщерите на Естър по сила на духа, произтичаща от нравствени качества, все пак тя безспорно отстъпваше на двете най-големи сестри в едно важно качество — пренебрежение към опасностите. Израснали сред несгодите на преселническия живот, в низините на обществото, свикнали с изненадите и опасностите на тази пустиня, момичетата обещаваха някой ден да настигнат своята майка както в безстрашието си, така и в онова странно съчетание от добри и лоши качества, което, ако имаше възможност да се прояви на по-широка арена, вероятно щеше да позволи на жената на скватера да влезе в списъка на забележителните жени на своето време. Естър вече бе имала случай да брани дървеното жилище на Ишмаел от нападение на индианци, а в друг случай враговете я бяха оставили, мислейки я за умряла, след защита, която би й дала право на почетна капитулация, ако имаше работа с по-цивилизован противник. Тези две истории и разни други от тоя род тя бе разказвала неведнъж с подобаваща тържественост в присъствие на дъщерите си и сега сърцата на младите амазонки странно се колебаеха между естествен страх и честолюбиво желание да направят нещо, достойно за чеда на такава майка. И изглеждаше, че много скоро щеше да им се случи да проявят този свой неукротим дух.