Джеймс Купър - Прерията

— Не мота да разбера защо му е скимнало на Ейза да се пилее в такова време — забеляза кисело Естър. — Когато свършим вечерята и приберем всичко, тоя хлапак ще се изтърси тук, гладен като мечка след зимен сън, и ще заръмжи да го нахраним. Стомахът му е като най-точният часовник в Кентъки, ден ли е, нощ ли е, винаги показва безпогрешно времето, без почти да става нужда да се навива. Никакво ядене не може да се опре на Ейза, особено когато поработи малко и огладнее!

Ишмаел огледа строго мълчаливите си синове, наредени в кръг около огъня, сякаш да види ще се осмели ли някой от тях да каже нещо в защита на отсъстващия непослушник. Но сега, когато нямаше причини, които да раздвижат заспалите им души, никой като че ли не искаше да се напряга, за да се застъпва за размирния си брат. Ейбирам обаче, който след помирението проявяваше — искрено или престорено — по-великодушна загриженост за своя доскорошен враг, сметна за нужно да изрази безпокойство, несподеляно от останалите.

— Дано момчето не се е натъкнало на тетоните! — промърмори той. — Ейза е един от най-смелите и най-яките в нашия отряд — има и сърце, и мускули — и ще ми бъде много жал, ако е попаднал в лапите на червенокожите дяволи.

— Ти гледай себе си, Ейбирам, и си дръж езика, ако ти служи само да плашиш жената и тая купчина момиченца. Ето на, лицето на Елен Уейд вече съвсем побеля, като че ли днес наистина е видяла твоите индианци, когато трябваше да й поговоря с пушката, защото думите ми не можеха да стигнат до ушите й. Какво стана, Нел? Ти не ни обясни досега защо бе тъй оглушала.

Страните на Елен промениха цвета си тъй внезапно, както бе гръмнала пушката на скватера в споменатия от него случай, пламтяща руменина се разля по цялото й лице, обагри дори шията й с нежната си, здрава окраска. Тя наведе смутено глава, но, изглежда, не намери за нужно да отговори.

Ишмаел, който може би от мързел нямаше желание да продължава разговора на тази тема или пък сметна за достатъчни подхвърлените хапливи думи, стана от мястото си на скалата и протягайки се с цялото си тежко туловище, като сит угоен бик, обяви, че възнамерява да легне. В семейството, което живееше, кажи-речи, само за задоволяване на естествените си потребности, такова изявление не можеше да не се посрещне с одобрение и от останалите. Един по един всички се пръснаха по първобитните си спални и само след няколко минути, през което време вече бе успяла да нахока дечурлигата, слагайки ги да спят, Естър остана съвсем сама на голата скала, ако не се смята неизменният часовой долу.

Каквито и лоши черти да бе развил скитническият живот у тази необразована жена, основното начало на женската природа — майчинското чувство — беше твърде дълбоко вкоренено в душата й, за да може да бъде изтръгнато напълно. Буйна, да не кажем свирепа по природа, тя лесно се палеше и трудно мирясваше. Но колкото и да беше склонна да злоупотребява понякога с правата, които й даваше положението й в семейството, все пак любовта към децата, често задрямала, никога не угасваше напълно у нея. Продължителното отсъствие на Ейза я безпокоеше. Сега тя седеше до края на тъмната бездна и гледаше загрижено надолу; не че се страхуваше за себе си — нито за миг не би се поколебала да слезе там, — но неспокойното и въображение, подчинявайки се на това неугасимо чувство, започна да си представя какви ли не беди, сполетели нейния син. Може и наистина, както бе намекнал Ейбирам, да го е пленило някое от племената, които ходеха на лов за биволи из околността, или да го е сполетяло някакво още по-страшно нещастие! Така си мислеше майката, а тишината и мракът изостряха тайните мъки на сърцето.

Бълнувана от тия мисли, които прогонваха съня, Естър оставаше на поста си и с оная острота на възприятията, която наричаме инстинкт у животните, стоящи умствено на няколко стъпала по-ниско от нея, се вслушваше в шумовете, които можеха да покажат приближаването на стъпки. Най-после желанията й като че ли се сбъднаха: чуха се ясно дългоочакваните звуци и след малко тя различи в подножието на скалата силует на човек.

— Ех, Ейза, ти напълно заслужаваш да останеш тая нощ да спиш на гола земя! — замърмори жената с рязка промяна в чувствата, която никак не би учудила човек, поставил си за цел да изучава противоречивостта и многообразието на човешките характери. — И по възможност на най-коравата! Хей, Абнър, Абнър! Какво, Абнър, спиш ли? Да не си посмял да отваряш пролуката, докато не сляза! Искам да видя сама кой е тоя, дето му е хрумнало да безпокои посред нощ мирно — да, мирно и почтено семейство!