Джеймс Купър - Прерията

Завършвайки речта си, жената на скватера избухна в дрезгав подигравателен смях и след него като ехо се разнесе смехът на малките подражателки, възпитавани от майка си да прекарват живота си в леност и разпуснатост като нея; но колкото и да беше изпълнен с несигурност, този живот все пак си имаше скрити прелести.

— Хей, Истър! — чу се от равнината добре познатият глас на мъжа й. — Ние ти търсим еленско и биволско месо, а ти май се излежаваш там? Слизай, слизай, бабке, с цялата си челяд, да ни помогнеш да пренесем месото горе. Какво, полудя ли от радост, жено? Слизайте, слизайте долу, момчетата идат, а тук има работа за двойно повече от всички вас.

Ишмаел можеше да спести наполовина усилията, с които напрягаше дробовете си, и пак щеше да бъде чут. Едва произнесе името на жена си, момиченцата, наклякали в кръг около нея, наскачаха вкупом и като се блъскаха, затърчаха в неудържимо нетърпение надолу по опасните пътеки в скалите. Естър последва детския рояк с по-умерена стъпка и дори Елен не намери за благоразумно да остане горе. Тъй че скоро всички се събраха на откритата равнина в подножието на цитаделата.

Тук завариха скватера да се олюлява под тежестта на великолепен тлъст елен, а един-двама от по-младите синове го подкрепяха. Почти веднага се показа и Ейбирам, а само след няколко минути пристигнаха и останалите ловци, кои поединично, кои по двама, като всеки носеше трофеите на ловното си майсторство.

— Равнината е чиста — няма да ни споходят червенокожи, поне тази вечер — каза Ишмаел, когато оживлението от посрещането постихна. — Пребродих прерията пешком нашир и надлъж и не намерих следа от тях, а мога да се похваля, че познавам отпечатъка на индиански мокасин. Тъй че, бабке моя, приготви ни по къс от еленското месо, а после ще поспим, да си отпочинем от трудния ден.

— Не бих се заклел, че наблизо няма индианци, — обади се Ейбирам. — Ах също умея да разпознавам следите им; и макар очите ми да са поотслабнали, готов съм да се закълна, че наблизо има червенокожи. Но да почакаме да дойде Ейза. Той мина през мястото, където намерих следи, а това момче също разбира от такива работи.

— Да, момчето разбира от много неща, дори прекалено — отвърна Ишмаел мрачно. — По-добре би било за него да мисли, че не знае толкова. Но какво значение има, Хети, ако и всички племена на сиуксите западно от Голямата река са на една миля от нас, няма да им бъде тъй лесно да се покатерят на тази скала, когато срещу тях има десет смели мъже.

— Кажи направо, че са дванайсет, Ишмаел; кажи, че са дванайсет! — викна свадливата му съпруга. — Щом причисляваш към мъжете и твоя приятел — ловеца на пеперудки и буболечки, мене трябва да ме броиш за двама. Да имах кремъклийка или сачмалийка, не бих паднала по-долу от него. А колкото до храброст… Телицата-годиначка, дето я откраднаха тия подли дяволи, тетоните, беше най-голямата страхливка между всички ни, а втори след нея е сополивият ти доктор. Ех, Ишмаел! Рядко си опитваш ти късмета в честна търговия и винаги губиш, ала този човек, право да ти кажа, е най-неизгодната ти сделка! Представи си, когато му се оплаках от болка в крака, тоя чешит ме посъветва да си сложа лапа на устата!

— Много жалко, Истър — отговори спокойно съпругът, — че не си го послушала: сигурно щеше да имаш голяма полза от това. Но, момчета, ако се окаже, че наблизо има индианци, както смята Ейбирам, тогава май ще трябва да се качим на скалата и да оставим тук вечерята си. Тъй че по-добре да отнесем дивеча горе, а за качествата на доктора да говорим, когато нямаме друга работа.

Никой не възрази на това и след няколко минути цялото семейство се прехвърли от откритото място, където се намираше, горе на скалата, където беше по-безопасно, Тук Естър се запретна да приготви вечерята, като с еднакво усърдие работеше и хокаше; а когато яденето беше готово, покани мъжа си с такъв гръмовен глас, с какъвто имамът призовава правоверните на молитва.

Когато всеки зае определеното си и обичайно място около димящото блюдо, скватерът даде пример на останалите, като се залови с един превъзходен къс еленско месо, приготвено не по-лошо от бизонския гръб, с майсторство, което не прикриваше, а по-скоро засилваше естествените му качества. Художникът с удоволствие би се възползвал от този момент, за да пренесе на платно тази дива и своеобразна сцена.

Читателят, разбира се, помни, че Ишмаел си бе избрал за цитадела усамотена скала, висока, назъбена и почти непристъпна. Яркият огън, който пламтеше буйно в средата на площадката на върха й и около които се бе скупчило усърдно заетото с ядене семейство, я правеше да прилича на някакъв висок фар, издигнат сред пустинните степи, за да свети на бродещите из техните ширни простори търсачи на приключения. Отблясъците на пламъка озаряваха ту едно, ту друго от загорелите лица и разкриваха своеобразния им израз — от детинската простота на най-малките, примесена със странна дързост, придобита от примитивния им живот, до мрачното безразличие, което лежеше на лицето на скватера, когато не беше възбуден. От време на време повяваше вятър и раздухваше жаравата; и когато лумнеше ярък пламък, виждаше се самотната палатка, сякаш увиснала във въздуха някъде горе в полумрака. А всичко наоколо беше обвито, както обикновено в тоя час, с непроницаемото було на тъмнината.