Джеймс Купър - Прерията

— Умря на преклонна възраст, почитан от всички. Беше обичан, щастлив и даряваше щастие на другите!

— На преклонна възраст? — повтори траперът и погледна измършавелите си, но още мускулести ръце. — Да, той живееше в селищата и беше мъдър дотолкова, доколкото можеш да бъдеш мъдър там. Но ти често си се виждал с него; не си ли го чувал да разказва за Ункас и за дивите лесове?

— О, много често! Той бил навремето кралски офицер; но когато пламнала войната между Англия и нейните колонии, дядо ми не забравил къде се е родил и като се отказал от празната преданост към титли, останал верен на родината си и се бил за свободата.

— Правилно е постъпил, и най-важното — вслушал се е в гласа на кръвта! Ела седни до мен, момко; седни и ми разкажи всичко, което говореше дядо ти, когато се пренасяше мислено в ония чудни земи.

Младежът се усмихна не само на настойчивостта, но и на интереса, проявен от стареца, но като видя, че всякаква сянка на враждебност е изчезнала, изпълни молбата му без колебание.

— Разказвай на трапера всичко поред, в подробности — обади се Пол, като се настани спокойно от другата страна на младия воин. — Старостта обича да се рови в такива древни предания, пък и аз, откровено казано, нямам нищо против да послушам.

Мидълтън пак се усмихна, този път може би малко иронично, но се обърна добродушно към трапера и започна:

— Това е дълга и тягостна история. Изпъстрена е с кръвопролития и с ужасните жестокости, на които са способни индианците по време на война.

— Добре, добре, разказвай всичко както си е, странниче — настояваше Пол. — Ние в Кентъки сме свикнали на такива работи и, трябва да ти кажа, според мен не е лошо, когато в разказа има някой и друг скалп.

— Значи, ти е разправял за Ункас, а? — подзе пак траперът, без да обръща внимание на забележките на пчеларя, сякаш изобщо не го чуваше. — И какво мислеше, какво разказваше за младия индианец там, в богатите си салони, заобиколен от всички удобства на спокойния живот в селищата?

— Струва ми се, че говореше на същия език, с който би си служил в горските пущинаци и ако е бил лице срещу лице с приятеля си…

— Нима наричаше червенокожия свой приятел? Бедния, гол, нашарен с бои воин? Значи, гордостта не му е пречела да нарича индианеца приятел?

— Даже се гордееше с това приятелство; и както вече си чувал, кръстил на него първородния си син и сега вероятно това име ще се предава от поколение на поколение до последния потомък на рода му.

— Добре е постъпил! Като истински човек. Да, като човек и християнин! А разправяше ли, че делауерът е бил бързоног… споменаваше ли това?

— Като антилопа! Всъщност често го наричаше Бързоногия елен — такова прозвище му дали заради пъргавината му.

— И смел, и безстрашен! Нали така, момко? — додаде траперът, взирайки се жадно в очите на събеседника си, което показваше колко приятно му е да слуша похвали за човек, когото очевидно някога бе обичал дълбоко.

— Смел като настървена хрътка! Безстрашен! Дядо често сочеше Ункас и баща му, наричан заради мъдростта си Голямата змия, като пример на героизъм и твърдост.

— И заслужено! Заслужено ги е сочил! По-верни хора няма да намериш в нито едно племе, в нито един народ, какъвто и да е цветът на кожата им. Виждам, дядо ти е бил справедлив човек и е възпитал внука си както трябва! Много изстрада той тогава из планините и се държеше достойно! Кажи ми, момко — или капитан да те наричам, защото нали си капитан, — това ли е всичко?

— Не, разбира се. Както казах, това е страшна история, изпълнена с трагични случки, със спомените на дядо и баба…

— Да! Тя се казваше Елис! — провикна се траперът и замахна с ръка, а лицето му светна при спомените, пробудени от това име. — Елис или Елои, това е едно и също. В щастливи минути беше весело и игриво девойче, а при нещастие плачеше — беше тъй чувствителна! Косата й беше лъскава и жълта като косъма на, млада сърна, а кожата й — по-чиста и от най-бистрата вода, капеща от скала. Да, добре си я спомням! Много добре!

Устните на младежа се поприсвиха и той погледна стареца с изражение, в което лесно можеше да се прочете, че почтената стара дама съвсем не беше такава в спомените на внука, но, изглежда, не сметна за уместно да каже гласно това, а се ограничи да отговори:

— Преживените опасности така здраво се бяха запечатали в паметта им, че и двамата помнеха много живо всички действащи лица.

Траперът гледаше настрана, сякаш се бореше с някакво дълбоко чувство; после се обърна отново към събеседника си и като го гледаше в лицето с честните си очи, в които обаче не се четеше вече предишното явно вълнение, продължи: