Джеймс Купър - Прерията

— Твърде възможно е да сте прав, сър — отговори той с най-оскърбително безразличие към важността на позициите, от които се отдръпваше. — Да, изглежда, че сте напълно прав, и думата Vacca тук е по-уместна.

— Извинете, сър, но вие съвсем погрешно тълкувате забележката ми, ако смятате, че включвам безусловно Eubulus americanus в семейството Vacca. Защото, както ви е добре известно, сър… или може би трябва да ви назова доктор? Вие сигурно имате медицинска диплома?

— Правите ми незаслужена чест — прекъсна го непознатият.

— Значи, сте студент?… Или може би сте завършили някоя друга специалност от хуманитарните науки?

— И този път грешите, уверявам ви.

— Но вие, млади човече, не можете да постъпите на такава важна… бих казал, ужасна служба, без някакво свидетелство, че сте годен за нея! Без някакъв документ, който да потвърждава правото ви да се занимавате с такава работа и да се държите на равна нога с колегите си, посветили се на същите благородни цели!

— Не мога да разбера на какви основания или с какви цели се месите в моите работи! — кипна младият човек, като почервеня и скочи с живост, която показваше колко малко значение имат за него чревоугодните нужди, когато е засегната близка до сърцето му тема. — И вашият език ми е непонятен, сър. Професията, която за други може наистина да е „благородна цел“, за мен е висш дълг. А и трябва да призная, не мога да разбера защо ми е нужно и защо трябва да представям свидетелство.

— Редът изисква да разполагате с такъв документ — отвърна докторът сериозно — и да го представяте в съответните случаи, за да могат сродни и дружески умове веднага да отхвърлят недостойните подозрения и отминавайки, така да се каже, риторичните въпроси, незабавно да пристъпят към ония проблеми, които са desiderata 57 57 Желателни, интересни (лат.). — Б. пр. и за двете страни.

— Странно искане! — промърмори младият човек, като местеше навъсен поглед от един към друг, сякаш изучаваше що за хора са събеседниците му, за да прецени физическите им сили. После бръкна под дрехата си, извади оттам малка кутийка и като я подаде с достойнство на доктора, продължи: — От това ще разберете, сър, че имам достатъчно право да пътувам в страна, която сега е владение на Съединените щати.

— Я да видим! — проникна се естественикът, разтваряйки един голям сгънат документ. — Аха, подписът на учения Джефърсън 58 58 Томъс Джефърсън (1743–1821) — американски държавен деец и учен. От 1801 до 1803 г. бил президент на САЩ. — Б. пр. ! Държавният печат! Втори подпис — на министъра на войната! Но това е свидетелство за произвеждане на Дънкън Ункас Мидълтън в чин капитан от артилерията!

— На кого? На кого? — подзе траперът, който в течение на целия разговор бе седял и бе разглеждал жадно непознатия, с очи, които сякаш попиваха всяка черта на лицето му. — Как е името? Ункас ли каза? Ункас?? Ункас ли беше?

— Така се казвам — отвърна малко високомерно младежът. — Име на племенен вожд, което вуйчо ми и аз носим с гордост. Дадено ни е в памет на една голяма услуга, направена на семейството ни от един воин във войните срещу английското владичество.

— Ункас! Ункас ли го нарече? — повтори траперът и като се приближи до младежа, отмахна от челото му гъстите черни къдрици, без ни най-малка съпротива от страна на смаяния им притежател. — Ех, очите ми са стари и не тъй остри, както едно време, когато сам бях воин, ала разпознавам в сина образа на бащата! Още щом се приближи, забелязах това; но толкова много неща са минали оттогава пред слабеещите ми очи, че не можех да си спомня къде съм срещал човека, който прилича на него! Кажи ми, момко, под какво име е известен баща ти?

— Той беше офицер на Щатите във войната за независимост и, разбира се, носеше същото име — Мидълтън. А братът на майка ми се казваше Дънкън Ункас Хейуърд.

— Пак Ункас! Пак Ункас! — повтаряше старецът, разтреперан от вълнение. — А неговият баща?

— И той се казваше така, само че без името на индианския вожд. На него именно и на баба ми била направена услугата, за която споменах преди малко.

— Знаех си! Така си и знаех! — завика старецът с треперещ глас и обикновено неподвижното му лице се сгърчи, като че назоваваните от младежа, имена събудиха отдавна задрямали чувства, свързани с отколешни събития. — Така си и знаех! Син или внук, все едно — същата кръв, същото лице! Кажи ми: тоя, който се казва Дънкън, без „Ункас“… жив ли е още?

Младият човек поклати тъжно глава и отговори: