Джеймс Купър - Прерията

— Приятелю мой, ловецо или траперю — възрази естественикът, като се прокашля, защото мощният натиск на събеседника му предизвика известен смут у него, — ако светът приеме твоите изводи, те печално биха ограничили усилията на разума и чувствително стеснили границите на знанието.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Всякога съм смятал, че високомерният човек никога не е доволен. Всичко наоколо доказва това. Защо нямаме крилата на гълъба, очите на орела и краката на лоса, ако е писано на човека да има достатъчно сили, за да изпълни всичките си желания?

— Има известни физически недостатъци, почтени траперю, и трябва да призная, че могат да се направят съществени и полезни изменения. Например в моя разред фалангакру…

— Ужасен разред би се получил от жалки ръце като твоите! Докосването на такъв пръст мигновено би премахнало забавната грозота на маймуната! Ех, човек с безумието си не бива да довършва великия замисъл на Бога. Няма такова телосложение, такава красота, такива багри, които човек да може да приложи сам и които да не са му вече дадени в ръцете.

— Ти засягаш друг важен въпрос, по който много е спорено — възкликна докторът, който се улавяше за всяка отчетлива мисъл, която старецът предлагаше на вниманието му със своите пламенни и малко догматични речи, с напразната надежда да предизвика логичен спор, в който да хвърли батареята си от силогизми и да съкруши ненаучните позиции на врага.

Не е нужно обаче за нашата повест да преразказваме заплетения разговор, който последва. Старецът се изплъзваше от унищожителните удари на противника си, както леко въоръжен войник успешно отбягва напора на боец от редовната армия, при което му причинява доста главоболия и цял час мина, без спорещите да постигнат съгласие по който и да било от многото зачекнати въпроси. Този спор обаче действаше върху нервната система на доктора като благотворно приспивателно и когато престарелият му събеседник най-после положи глава на торбичката си, Овид, освежен от доскорошния умствен двубой, беше в такова състояние, че можеше спокойно да се отдаде на полагаемата се почивка, без да го измъчват кошмарни видения в образа на тетонски воини и окървавени томахавки.

Сънят на бегълците трая няколко часа. Пръв се събуди траперът, макар че заспа последен. Той стана точно когато бледите лъчи на зората започваха да осветяват оная част на звездния небосклон, която опираше в източния край на равнината, вдигна другарите си от топлата им постеля и им даде да разберат, че трябва отново да тръгват на път. Докато Мидълтън се грижеше да осигури удобството на Инес и Елен през дългото и трудно пътуване, което им предстоеше, старецът и Пол приготвиха закуската, тъй като траперът смяташе, че трябва да се подкрепят, преди да яхнат конете. С всички тези работи се отправиха бързо и скоро малката група седна на закуска, която може би не се отличаваше с изискаността, на която беше свикнала младата жена на Мидълтън, но пък беше вкусна и питателна.

— Когато навлезем в ловните полета на пеоните — каза траперът, като подаваше на Инес къс крехко еленско месо на изящно рогово блюдце, собственоръчна изработка, — ще намерим там по-тлъсти и по-вкусни биволи, повече елени и всякакви дарове божи в изобилие, тъй че няма да бъдем лишени от нищо. Може дори да убием бобър и да се гощаваме с опашката му, която е рядко лакомство. 75 75 Американските ловци смятат опашката на бобъра за най-питателната храна. — Б.а.

— По какъв път смяташ да продължим, когато отклониш тези копои от следите ни? — запита Мидълтън.

— Моят съвет е — вметна Пол — да стигнем колкото е възможно по-скоро някоя река и да поемем надолу по течението й. Дайте ми топола и за едно денонощие ще ви издялам лодка, която ще побере всички ни без магарето. Елен е сръчно момиче, но не е добра ездачка и много по-удобно ще й бъде да измине с лодка шестстотин-осемстотин мили, отколкото да препуска като сърна из прерията; и при това по водата не остава следа.

— Е, в това не съм сигурен — възрази траперът. — Понякога ми се струва, че очите на червенокожия биха открили следа и във въздуха.

— Погледни, Мидълтън — възкликна Инес във внезапен изблик на младежка жизнерадост, забравила за миг положението си, — колко красиво е небето! То като че ли обещава по-щастливи дни!

— Да, чудесно е! — отвърна мъжът й. — Прекрасна е онази яркочервена ивица, а ето там е още по-ярка. Рядко съм виждал такъв великолепен изгрев.