Джеймс Купър - Прерията

Обраслата с трева падина, където бегълците се срещнаха с доктора и където, след това оставиха магарето, ги изведе подир малко на място, където вълнистите хълмове на прерията се преливаха в обширна плоска равнина, покрита на много мили със същия буренак.

— Аха, ето тук е тъкмо за нас, тук е тъкмо за нас — рече старецът, когато стигнаха края на това море от изсъхнала трева. — Това място ми е познато, често съм лежал с дни в скритите му ями, докато червенокожите гонеха биволи из степта. Оттук нататък трябва да вървим много предпазливо, за да не оставим широка следа: може да я забележат, а любопитството на индианеца е опасен съсед.

Като мина пред всички, той избра място, където коравата трева се издигаше по-високо, права и гъста като тръстиков храсталак. Тук той пристъпи изпървом сам, после заповяда на другите да го последват един по един, като се стараят да вървят по стъпките му. Когато се вдълбочиха по тоя начин на сто-двеста крачки в най-гъстия треволяк, траперът заръча на Пол и Мидълтън да продължават направо все по-навътре, а сам той слезе от коня и по собствената си следа се върна в началото на поляната. Тук прекара доста време, като изправяше утъпканата трева и се стараеше да заличи по възможност всякакви следи от минаването им.

Междувременно останалите продължаваха напред — много бавно и с много усилие, — докато проникнаха цяла миля навътре. След като намериха подходящо място за целта, слязоха от конете и взеха да се приготвят за нощуване. В същото време траперът се присъедини към отряда и започна да се разпорежда отново какво да правят.

Скоро изскубаха и нарязаха трева и бурени от доста широко пространство и малко по-настрана направиха набързо постеля от тях за Инес и Елен, толкова мека и удобна, че би могла да съперничи на пухено легло. След като се подкрепиха малко от провизиите, с които Пол и старецът предвидливо се бяха запасили, изтощените жени легнаха да почиват, като оставиха по-издръжливите си спътници да се погрижат спокойно и за себе си. Не след дълго Мидълтън и Пол последваха примера на възлюбените си, а траперът и естественикът останаха още на вкусната трапеза от бизонско месо, опечено при предишния престой, което те както винаги ядяха студено.

Дълбоката тревога, която тъй отдавна подтискаше Овид и още не беше го напуснала, в момента прогонваше съня от очите му. А старецът по навик и необходимост отдавна се бе научил да подчинява на волята си всички свои телесни потребности, като че ли те зависеха от повелите на момента. Затова и той като другаря си предпочете да остане буден.

— Ако хората, които живеят в удобство и покой, знаеха на какви несгоди и опасности се излагат естествоизпитателите заради тях — поде Овид, когато Мидълтън му каза „лека нощ“, — щяха да издигнат сребърни колони и бронзови статуи като вечни паметници в тяхна чест!

— Не зная, не зная — отвърна спътникът му. — Сребро трудно се намира, особено в пустинята, а бронзовите ти идоли са забранени с Десетте божи заповеди.

— Да, така е мислел великият юдейски законодател, ала египтяните и халдейците, гърците и римляните имали обичай да изразяват признателността си именно под такава форма. Всъщност много бележити антични ваятели благодарение на познанията и майсторството си са надминали със своите творби дори самата природа и са ни показвали такава красота и такова съвършенство на човешкото тяло, каквито трудно и рядко могат да се срещнат у живи екземпляри от нашия род — genus homo.

— А умеят ли твоите идоли да ходят и да говорят, притежават ли великия дар — разума? — запита траперът и в гласа му прозвуча негодувание. — Не обичам аз шума и брътвежа на селищата, ала на времето ми се е случвало да се отбивам в градовете, за да разменя кожи за олово и барут, и често съм виждал там восъчни кукли със стъклени очи и крещящо облекло…

— Восъчни кукли ли? — прекъсна го Овид. — Какво кощунство с изкуството — да се сравняват чистите образци на античността с жалките восъчни имитации на някакъв си занаятчия!

— А не е ли кощунство в очите господни — възрази старецът — да се сравнява това, което е създадено от неговите чеда, със сътвореното от всесилната му ръка?

— Почтени венаторе — поде отново естественикът, след като се изкашля, сякаш пристъпваше към много важен въпрос, — нека поспорим приятелски и сговорчиво. Ти говориш за сметта, създадена от невежи, а моята мисъл ме пренася към ония безценни бисери, които щастливата съдба ми даде възможност да видя със собствените си очи в славните съкровищници на Стария свят.