Джеймс Купър - Прерията

— Така е. Но Египет, ако не и цяла Африка, е още по-поразително доказателство за това изтощаване на природата…

— Кажи ми — прекъсна го старецът, — вярно ли е, че и до ден-днешен в тази страна на фараоните се издигат постройки, високи като планини?

— Вярно е, както е вярно, че природата никога не пропуска да надари животните от клас бозайници с резци, включително и рода homo.

— Чудно наистина! И това показва колко велик е Господ, щом дори малките му създания могат да вършат такива чудеса! Навярно са били нужни много хора, за да издигнат такава постройка — да, хора, надарени с голяма сила и голямо изкуство! Има ли в наше време такива люде в тая страна?

— Уви, не! По-голямата част от страната сега е пустиня и ако нямаше една голяма река, цялата щеше да бъде покрита с пясъци.

— Да, реките са ценно благо за тия, които обработват земята, както може да види всеки, който премине от Скалистите планини до Мисисипи. Но как обяснявате вие, учените хора, тези изменения по лицето на земята и тази гибел на толкова народи?

— Това трябва да се припише на нравствени факто…

— Прав си — за всичко е виновен техният нрав, тяхната порочност и гордост и главно страстта им към разрушение! Чуй сега какво е научил от опит един старец. Доста съм живял аз, както показват тези бели коси и сбръчкани ръце, макар че езикът ми може би не е усвоил мъдростта на моите години. И много хорски безумства съм видял, защото природата на човека навред е една и съща, където и да е роден — в горските дебри или в градовете. Според слабия ми разсъдък желанията на човека никога не съответстват на силите му. Да знаеше пътя, той би се качил на небето с всичките си недъзи — това ще ти каже всеки, който вижда мъчителните усилия човешки на тая земя. А защо силата му не е равна на неговите желания? Защото божията мъдрост е сложила граници на злите му дела.

— Всеизвестно е, че някои факти подкрепят теорията, според която порочността е естествено качество на целия род; но ако се вземе например един какъв да е вид и се подложи изцяло на въздействието на науката, възпитанието би могло да изкорени лошото начало.

— Колко струва вашето възпитание! Едно време си мислех, че мога да направя от животното другар. Не едно мече, не едно пъстрокожо еленче съм отглеждал с тези старчески ръце и ми се е струвало, че вече съм го превърнал в друго, разумно същество, а какво излиза? Мечката почва да хапе, а еленът избягва точно когато самонадеяно си мисля, че съм успял да променя нрава, с който Господ сам е сметнал за нужно да го надари. Щом човекът може да бъде дотолкова заслепен от безумие, че с векове да причинява зло, и то най-вече на себе си, със същото основание може да се мисли, че както върши зло тук, така го е вършил и в земите, които наричаш „древни“. Огледай се, човече: къде са многочислените народи, които са населявали някога тези прерии? Къде са кралете и дворците? Къде са богатствата и могъществото на тази пустиня?

— А къде са паметниците, които биха доказали истинността на толкова мъглява теория?

— Не зная какво наричаш паметници.

— Творенията на човека! Гордостта на Тива и Балбек — колони, катакомби и пирамиди, лежащи сред пясъците на Изтока като отломки от корабокрушение на скалист бряг, свидетелстващи за бурите на вековете!

— Няма ги вече. Времето ги е надживяло. И защо? Защото времето е създадено от Бога, а те — от човека. Ето това място, обрасло с тръстика и трева, на което седиш сега, може някога да е било градина на някой крал. Такава е участта на всичко — да узрее и после да изтлее. Дървото цъфти и дава плод, който пада, изгнива, изсъхва и дори семето се загубва! Я се опитай да преброиш кръговете на дъба и на явора; те са разположени пръстеновидно един около друг, докато окото се измори да ги брои; а всички годишни времена се сменят, докато стъблото извие една от тези малки чертици около себе си, както биволът сменя козината си или еленът — рогата си. И какво означава в края на краищата всичко това? Ето на, прекрасното дърво заема мястото си в гората, по-високо, по-величествено, по-пищно и по-неподражаемо от всички твои жалки колони, създадени за хиляда години, докато времето, което Господ му е отредил, изтече. После идват ветровете, които са невидими за теб, и раздират кората му; и водите от небесата, от които сърцевината му омеква; и плесента, която всички могат да опипат и никой не може да разбере — тя пък сломява гордостта му и го поваля на земята. Оттук нататък хубостта му започва да линее. То лежи още сто години като разкапан пън, а после като купчина мъх и пръст — печален символ на човешки гроб. Ето ти един истински паметник, макар и сътворен от друга сила, а не от твоите ваятели и зидари! И след всичко това и най-прозорливият разузнавач на целия народ на дакотите може до края на живота си да търси мястото, където то е паднало, и когато очите му помътнеят, да знае не повече, отколкото когато за пръв път ги е отворил. И като че ли това не е достатъчно, за да убеди човека в неговото невежество: сякаш да се присмее на самонадеяността му, от корените на дъба пониква бор, тъй както безплодие идва след плодородие или както тези пустини се простират там, където може би е имало планина. Иди след това разправяй за светове, които били стари! Кощунство е да се поставят така предели и срокове за творенията на Всевишния, както жената брои годините на децата си.