Джеймс Купър - Прерията

Внимателният оглед, който спътниците му направиха моментално, не разпръсна страховете им, а само потвърди, че са в безнадеждно положение. Грамадни стълбове дим пълзяха по равнината и се сгъстяваха в тъмни облаци по целия хоризонт; заревото на пожара ту обливаше в червена светлина огромните им кълба, ту проблясваше на друго място, когато пламъкът отдолу пропълзяваше напред, като оставяше всичко зад себе си обвито в страшен мрак и по-ясно от всякакви думи показваше, че опасността неизбежно приближава.

— Това е ужасно! — възкликна Мидълтън, като притисна разтрепераната Инес до сърцето си. — В такъв момент и по такъв начин!…

— Вратите на Рая са отворени за всички, които вярват истински — прошепна набожната католичка в обятията му.

— Такова примирение със съдбата може да подлуди човека! Но ние сме мъже и няма да се дадем току тъй! Какво ще кажеш, храбри и умни приятелю: да се качим ли на конете и да се опитаме да минем през пламъците, или да останем тук и да гледаме страшната гибел на тия, които ни са най-скъпи, без да помръднем пръст?

— Според мен най-добре е да литнем в рой и да се борим за живота си, докато в кошера не е станало толкова горещо, че да не може да се трае — отговори пчеларят, който никак не се съмняваше, че Мидълтън се обръща именно към него. — Е, стари траперю, ти сам виждаш, че трябва да бързаме, ако искаме да се спасим. Бавим ли се още, ще се натръшкаме тук като пчели около кошер, когато го опушват за меда. Вече се чува пращенето на огъня, а от опит зная, че когато пламъкът стигне прерийната трева, ако нямаш бързи крака, не можеш му избяга.

— Вярваш ли — възрази старецът презрително, сочейки заобикалящия ги гъсталак от суха и сплъстена трева, — че кракът на простосмъртен може да надбяга огъня по такава пътека? Ех, да знаех от коя страна са залегнали тия негодници!…

— А какво ще кажеш ти, приятелю докторе? — викна обърканият Пол, обръщайки се към естественика с оная безпомощност, с която силните често търсят подкрепата на слабите, когато човек стои беззащитен пред могъща стихия. — Какво ще кажеш? Какво ще ни предпишеш в случая, когато се касае за живот или смърт?

Естественикът стоеше с бележник в ръка и съзерцаваше страшната гледка така спокойно, като че ли този пожар беше запален с цел да хвърли светлина върху някакъв труден научен проблем. Той сякаш се събуди от въпроса на пчеларя, обърна се към своя спътник трапера, спокоен като него, макар и зает със съвсем друго, и с удивително безучастие към отчаяното им положение запита:

— Уважаеми ловецо, ти често си бил свидетел на подобни явления на пречупване на светлината…

Пол го прекъсна рязко, като изби бележника от ръката му с ярост, която показваше дълбокия душевен смут, нарушил привичното му безгрижие. Старецът през цялото това време като че ли все се чудеше какво да прави, при все че изглеждаше повече озадачен, отколкото разтревожен, но не им даде възможност да се вчепкат в спор, а изведнъж придоби решителен вид, сякаш бе отхвърлил всякакви съмнения и вече знаеше как е най-добре да постъпи.

— Време е да действаме — рече той, пресичайки кавгата, която без малко щеше да избухне между естествоизпитателя и пчеларя, — време е да оставим книгите и въздишките и да се заловим за работа.

— Много късно се сещаш, клети старче! — извика Мидълтън. — Пламъците са вече на четвърт миля от нас, а вятърът ги носи насам със страшна бързина.

— Пламъците ли? Не ми е сега до пламъци. Ако можех да надхитря коварните тетони, както мога да измамя огъня и да го лиша от жертвите му, нямаше да има за какво да се тревожим, а само щяхме да благодарим на Бога за избавлението си. Та това огън ли е според теб? Да беше видял онова, на което съм бил свидетел в източните планини, когато огромни чукари пламтяха като ковашка пещ, тогава ще разбереш какво значи да те е страх от пламъци и да се радваш, че си се спасил! Хайде, момчета, хайде, стига приказки, време е за работа; защото тия огнени кълба идат право към нас като лос, който тича в тръс. Хващайте тая ниска, изсъхнала трева и скубете, да оголим земята, на която стоим.

— Да не мислиш по тоя детински начин да лишиш огъня от жертвите му? — възкликна Мидълтън.

Лека, но победоносна усмивка премина по лицето на стареца, който отговори:

— Дядо ти би казал: когато врагът е наблизо, войникът трябва да се подчинява безпрекословно.

Капитанът разбра укора и моментално последва примера на Пол, който, изпълнявайки безнадеждно заповедта на трапера, усърдно скубеше посърналата трева. Елен също се зае да им помага, а скоро след нея и Инес, макар че никой от тях не знаеше защо и с каква цел върши това. Когато човек мисли, че награда за труда му ще бъде животът, работи с всички сили. За няколко минути се оголи кръг с двайсетина метра в диаметър. Траперът отведе жените в единия край на тази малка площадка, а на Мидълтън и Пол заповяда да наметнат одеяла върху тънките си, леснозапалими дрехи. Щом взеха тази предпазна мярка, старецът мина от другия край, където тревата още ги заобикаляше като висока и опасна стена, и като избра шепа от най-сухите стръкове, сложи ги върху подсипа на кремъклийката си. Те пламнаха мигновено от искрата. След това пъхна този малък факел в единия край на изправената трева, отдръпна се в средата на оголения кръг и зачака търпеливо какво ще стане.