Джеймс Купър - Прерията

— Но какво видя там? Сиукс ли беше?

— Накъде върви Америка? И докъде ще я докарат хитростите и машинациите на нейния народ? Само Господ знае! Познавах на времето един индиански вожд, който на млади години видял как първият християнин стъпил със злия си крак на Йоркската земя! Колко обезобразена е красотата на природата в течение на два кратки живота! Аз съм видял бял свят на бреговете на Източното море и добре помня, че когато излязох да опитам първата си пушка, от прага на бащиния си дом до гората извървях толкова път, колкото може да извърви млад и зелен хлапак от зори до зори; и при това не наруших ничии права и не причиних никому вреда, защото по това време още никой не се бе обявил за стопанин на полските зверове. Природата се простираше тогава в пълното си великолепие по цялото крайбрежие, оставяйки на алчността на заселниците само тясна ивица между лесовете и океана. А къде съм сега? Да имах крила на орел, щях да ги уморя, докато измина една десета от разстоянието, което ме дели от морето; целият тоя край е завзет от градове и села, ферми и пътища, църкви и училища — с една дума, от всички изобретения и дяволии на човека. Помня времето, когато шепа червенокожи, само като викнеха по границата, разтреперваха всички колонии и мъжете се хващаха за оръжието, и докарваха на помощ войски от една далечна земя, и четяха молитви, и жените изпадаха в ужас, и малцина заспиваха спокойно, защото ирокезите бяха поели пътеката на войната или проклетият минго бе грабнал томахавката. А сега? Страната изпраща корабите си в чужди земи да воюват със съседите им; топовете са повече, отколкото пушките едно време; и когато стане нужда, обучени войници — десетки хиляди обучени войници! — се свикват под знамената. Такава е разликата между колониите и щатите, приятели мои, и аз, жалък и немощен, какъвто ме гледате сега, доживях да видя всичко туй!

— Никой разумен човек не би се усъмнил, стари траперю — каза Пол, — че си видял много секачи да оголват земята от хубавата й премяна и много заселници да разграбват самия мед на природата. Но Елен май се плаши от сиуксите. И след като ти си изля душата по всички тия въпроси, покажи ни само накъде да хвръкнем, и роят тутакси ще литне.

— А?

— Казвам, че Елен се безпокои; и тъй като димът се вдига от равнината, най-благоразумно е да излетим отново.

— Умно говори момчето. Забравих, че около нас бушува огън и че сиуксите са ни обкръжили като гладни вълци, които дебнат стадо биволи. Но когато в старческия ми ум се пробудят спомени за отдавна минали времена, нуждите на днешния ден щукват от главата ми. Право казвате, деца, време е да тръгваме. И тъкмо сега идва най-трудното в нашата задача. Лесно е да надхитриш пламтяща пещ, защото тя е само разярена стихия; и не е трудно понякога да заблудиш мечка гризли, когато те е подушила, защото инстинктът не само помага на звяра, но го и заслепява; ала да затвориш очите на тетон, когато е нащрек — е, за това се иска повече ум, защото разсъдъкът помага на дяволската му хитрост.

Макар и да разбираше добре трудностите на начинанието, все пак старецът пристъпи към изпълнението му с пълна увереност и бързина. След като завърши своя оглед, прекъсван от тъжни спомени, той даде знак на спътниците си да яхнат конете. През цялото време, докато бе бушувал пожарът, животните бяха стояли неподвижни и настръхнали, но сега приеха товара си с явно удоволствие, което показваше, че ревностно ще изпълнят дълга си. Траперът предложи на доктора да се качи на неговия жребец, като заяви, че ще продължи пеш.

— Не съм много свикнал да пътувам с чужди нозе — обясни той, — пък и краката ми са уморени от бездействие. Освен туй, ако попаднем внезапно на засада, което е напълно възможно, конят ще тича по-добре с един човек на гърба, отколкото с двама. А аз… е, не е толкова важно дали ще живея един ден повече или един ден по-малко! Нека тетоните вземат скалпа ми, ако такава е божията воля: ще видят, че е само от бели коси, но нито един човек не е способен да ми отнеме знанията и опита, от които е побеляла главата ми.

Тъй като никой от нетърпеливите му слушатели не изглеждаше склонен да му противоречи, предложението на стареца бе прието мълчаливо. Наистина докторът смънка няколко печални възклицания за загубата на Азинус, но зарадван, че ще може да продължи пътя си на четири крака вместо на два, не възрази нищо. След няколко минути пчеларят, който обичаше винаги да има първата дума в такива случаи, обяви гръмогласно, че всички са готови за път.