Джеймс Купър - Прерията

— Разред — примати; род — човек; вид — прериен!

— Хм, да… тайната се разкри — проговори старият трапер, клатейки глава, сякаш зарадван, че е решил някаква мъчна гатанка. — Младежът се е скрил в тревата; пожарът го е настигнал, докато е спял, и тъй като е загубил коня си, принудил се е да търси спасение под кожата на току-що убит бивол. Добре измислено, когато няма барут и кремък, за да се обгори тревата наоколо. Честно казано, умен момък, а и би бил надежден другар на път! Ще му поговоря с благи думи, защото с гняв няма да постигнем нищо… Моят брат е отново добре дошъл! — продължи той на разбран за индианеца език. — Тетоните са се опитали да го опушат като енот 77 77 Енот — миеща мечка. — Б. пр. .

Младият пеони огледа равнината, като че искаше да се убеди каква страшна опасност бе избегнал, но сметна за недостойно да покаже и сянка на вълнение от нейната близост. Той сбърчи вежди и отговори на забележката на трапера:

— Тетоните са кучета. Когато до ушите им стигне бойният вик на пеоните, цялото им племе почва да вие от страх.

— Вярно. Тези дяволи ни следят и аз се радвам, че срещам воин с томахавка в ръка, който не ги обича. Ще бъде ли моят брат тъй добър да отведе чедата ми в селото си? Ако сиуксите тръгнат по пътеката ни, моите млади хора ще му помогнат да ги срази.

Младият пеони се вгледа внимателно в лицето на всеки от странниците, преди да се реши да отговори на толкова важен въпрос. Той разгледа мъжете набързо и очевидно беше удовлетворен. Ала очите му, както при първата среща, се задържаха дълго и с възхищение върху Инес — тъй пленително, невиждано досега създание с несравнима и рядка хубост. От време на време погледът му се откъсваше от нея, привлечен от по-привичния и все пак необикновен чар на Елен, но моментално се връщаше да съзерцава това същество, което за несвикналото му око и пламенното му въображение беше върхът на съвършенството, каквото млад поет приписва на образите, сътворени от фантазията му. Никога досега той не бе срещал в прерията нещо тъй прекрасно, тъй идеално, тъй достойно във всяко отношение да служи като награда на воин за неговата смелост и самоотверженост; и като че ли младият юнак неволно попадаше все по-силно под обаянието на този рядък образец на женска красота. Но като забеляза, че втораченият му поглед смущава обекта на възхищението му, той извърна очи, сложи изразително ръка на гърдите си и отговори смирено:

— Баща ми ще бъде приет като скъп гост. Младите хора от моя народ ще ходят на лов със синовете му; вождовете ще пушат с беловласия. Девойките пеони ще пеят на дъщерите му.

— Ами ако срещнем тетоните? — запита траперът, който искаше да си изясни напълно по-съществените условия на този нов съюз.

— Врагът на Големите ножове ще изпита върху себе си удара на пеоните.

— Добре. А сега моят брат и аз трябва да се посъветваме, за да не тръгнем по крива пътека, а пътят ни към селото му да бъде като полет на гълъб.

Младият пеони изрази съгласието си с жест и се дръпна с трапера малко настрана — старецът се боеше да не би вироглавият Пол или разсеяният естествоизпитател да ги прекъсват. Съвещанието беше кратко, водеше се по индиански — с високопарно-нравоучителни фрази, и двете страни си размениха необходимите сведения. Когато се присъединиха към останалите, старецът сметна за нужно да уведоми накратко другарите си какво бе научил.

— Да, не съм се излъгал — каза той. — Този красив млад воин — защото наистина е красив и благороден, макар че боята го прави малко страшен, — та този хубав младеж ми каза, че бил на разузнаване по следите на тетоните. Отрядът му не бил достатъчно силен и многочислен, за да удари тия дяволи, слезли от убежищата си в планините на лов за биволи, затова изпратил бързоходци в селата на пеоните да искат помощ. Този момък, изглежда, е смелчак — вървял по следите им сам, докато не бил принуден като нас да се скрие в тревата. Ала ми каза още нещо, приятели — нещо много важно и печално за нас: че хитрият Матори, вместо да се счепка със скватера, се сприятелил с него и двете шайки — червенокожи и бели — са по петите ни и са обкръжили тази горяща равнина, за да ни стегнат в обръч и да ни унищожат.

— Отде знае всичко това? — попита Мидълтън.

— Не те разбирам!

— Как е узнал, че действително е така?

— Как ли? Да не мислиш, че на разузнавача са му нужни вестници и градски глашатаи като в Щатите, за да разбере какво става в прерията? Дори клюкарка, която тича от къща на къща да злослови за съседите си, не би разнесла „новините“ си толкова бързо със своя език, както предават съобщенията си тия хора — със знаци и сигнали, които само те си разбират. В това именно се състои образованието им и най-чудното е, че го получават под открито небе, а не между училищни стени. Уверявам те, капитане: всичко, което казва той, е истина.