Джеймс Купър - Прерията

— Чудно ми се вижда това животно, старче — каза Пол, като дръпна юздата на коня си и се наведе над втория труп, докато останалите от отряда бързаха да го отминат. — Право да ти кажа, особен е тоя кон: няма нито глава, нито копита!

— Огънят си е свършил работата — отвърна траперът, без да откъсва очи от хоризонта, който прозираше от време на време през облаците дим. — Докато се усетиш, ще опече цял бивол, а рогата и копитата му ще станат на бяла пепел… Срамота, Хекторе, срамота за стар пес като теб! Виж, на паленцето на капитана може да се прости, защото не може и да се очаква друго от младо и, бих казал, без да искам да го обидя, неопитно кученце като него, ала за теб, който си живял толкова дълго в гората, преди да дойдеш в тия равнини, голям позор е за теб, Хекторе, да се зъбиш и да ръмжиш над трупа на опечен кон, сякаш искаш да кажеш на господаря си, че си открил следа на мечка гризли.

— Слушай, стари траперю, това съвсем не е кон: нито по копита, нито по глава, нито по кожа.

— Що думаш! Не е ли кон? Очите ти ги бива за пчели и за хралупи, момко, ала… Бог да ме убие, момчето е право! Как можах да не позная кожата на бивол, колкото обгорена и сбръчкана да е, и да я помисля за труп на кон! Ех, едно време, приятели, щом съглеждах звяр отдалеч, веднага можех да кажа какъв е, и не само това, но и да позная цвета му, на колко е години и самец ли е или самка.

— В такъв случай, уважаеми венаторе, ти си имал едно неоценимо преимущество! — забеляза естественикът, от чието внимание не убягваше нищо. — Човек, способен да различава всичко това в пустинята, неведнъж ще си спести уморителен път, а понякога и продължителен оглед, който може да се окаже безплоден. Моля те, кажи ми, дотам ли стига твоята изключителна проницателност, та можеш да определиш отдалеч и разреда, и генуса?

— Не зная какво разбираш под този твой „ред“ и „гений“.

— Е! — прекъсна го пчеларят с малко пренебрежителен тон, който често си позволяваше, когато разговаряше с престарелия си приятел. — Хайде, стари траперю, ти май признаваш, че не знаеш родния си език, което никак не очаквах от човек с твоя опит и разум. Когато казва „ред“, нашият другар има пред вид дали животните се движат в скупчено стадо, като рой, който лети подир царицата, или във върволица, едно след друго, както често си виждал биволите в прерията. А „гений“ е според мен съвсем ясна дума, която всеки знае. В нашия окръг например имаме един конгресмен и един друг човек, много устат, който издава нашенския вестник — и двамата са умни хора, затова им казват гении. Ето това има пред вид докторът, доколкото го разбирам, защото каквото каже, все има важен смисъл.

Като свърши остроумното си разяснение, Пол хвърли през рамо поглед, който, правилно изтълкуван, сякаш говореше: „Виждате ли, макар и да не си блъскам често главата с такива неща, все пак не съм толкова глупав.“

Всичко у Пол възхищаваше Елен, само не и „учеността“ му. Прямотата, безстрашието и мъжеството, съчетани с приятната му външност, бяха достатъчни, за да събудят симпатиите й — не й беше нужно да търси у него и тънък ум. Горката девойка почервеня като роза, нежните й пръсти си играеха с колана, за който се държеше, за да не падне от коня, и като че ли в желанието си да отвлече вниманието на другите слушатели от слабостта, противна за самата нея, побърза да каже:

— Значи, това съвсем не е кон?

— То е, ни повече, ни по-малко, кожа на бивол — продължи траперът, за когото обясненията на Пол бяха толкова неясни, колкото и научната терминология на доктора. — Обърната е с козината навътре; както виждате, огънят е преминал по нея, но тъй като е била прясна, пламъците не са могли да я обгорят. Животното е убито отскоро и може би ще намерим тук и останки от трупа му.

— Повдигни крайчеца на кожата, стари траперю — рече Пол с такъв тон, сякаш току-що бе доказал правото си да има думата във всеки съвет. — Ако се е запазил къс от гърбицата му, трябва да е добре опечен и ще ни дойде тъкмо на място.

Старецът се разсмя от все сърце на находчивостта на спътника си. Когато пъхна крак под кожата, тя се раздвижи. После изведнъж отхвръкна настрана и скритият под нея индиански воин скочи на крака с бързина, която показваше, че се чувства в опасност.

В следващия миг смаяните бегълци разбраха, че пред тях стои пак същият млад пеони, с когото вече се бяха срещали. И те, и индианецът онемяха от изненада, и повече от минута се наблюдаваха взаимно с недоумение и като че ли с недоверие. Обаче младият воин прояви в учудването си повече сдържаност и достойнство от бледоликите си познайници. Докато Мидълтън и Пол усещаха как трепетът на плахите им спътнички се предава на самите тях и разпалва кръвта им за нови подвизи, индианецът местеше огнения си поглед от един на друг, като че ли не би трепнал и пред най-яростно нападение. Плъзгайки се по учудените лица на всички, най-после очите му се спряха на също тъй невъзмутимото лице на трапера. Пръв наруши мълчанието доктор Бациус, като се провикна: