Джеймс Купър - Прерията

Коварната стихия подхвана алчно новото си гориво и след миг по тревата запълзяха огнени езици, както тревопасно животно шари с език, за да подбере по-вкусна трева.

— А сега — рече старецът, като вдигна пръст и се засмя по навик беззвучно — ще видите как огън се бори с огън! Ех, колко пъти ми се е случвало да обгарям гладка пътека, когато ме домързи да си разчистя път с ръце през обрасъл дол.

— Но това няма ли да ни погуби? — извика изуменият Мидълтън. — Няма ли да доведеш врага по-близо, вместо да го избегнеш?

— Толкова ли си чувствителен към обгаряне? Дядо ти имаше по-груба кожа. Ала ще бъдем живи да видим; да, всички ще доживеем да видим!

Опитът на трапера излезе сполучлив. Пламъкът, който се разгоря и засили, започна да се разпространява на три страни, а на четвъртата угасна от само себе си, тъй като не намери нищо за горене. Огънят все повече се разрастваше, прогласявайки могъществото си с мрачен вой, и разчистваше всичко пред себе си, като оставяше само почерняла димяща земя, по-гола, отколкото ако по нея бе минала коса. Положението на бегълците щеше да бъде все тъй отчаяно, ако пламъкът, който ги обкръжаваше, не бе разширил площадката около тях. Прехвърляйки се на мястото, където траперът бе подпалил тревата, те се избавиха от горещината, а след няколко минути огънят почна да се отдръпва от всички страни. Сега ги обвиваше облак дим, но огненият поток, който продължаваше да се носи бясно напред, ги бе отминал.

Младите бегълци гледаха с удивление простото средство, приложено от трапера, както придворните на Фердинанд вероятно са гледали Колумб, когато е поставил яйцето така, че да стои изправено, само че не изпитваха завист като тях, а признателност.

— Поразително! — каза Мидълтън, когато видя, че са успели по тоя начин да се спасят от гибел, която бе смятал за неизбежна. — Само висш разум може да подскаже такава мисъл, а безсмъртна ръка — да я изпълни!

— Стари траперю — възкликна Пол, като зарови пръсти в буйните си коси, — не една пчела със сладък товар съм проследявал до хралупата й и разбирам нещо от природата на гората. Ала това, което направи ти, е все едно да извадиш жилото на стършел, без да го докоснеш!

— Оправи се, оправи се! — отвърна старецът, който от момента, когато свърши успешно работата си, като че не мислеше вече за този свой подвиг. — А сега пригответе конете. Нека пламъците поработят още половин час, чак след това ще потеглим. Ще трябва да почакаме да изстине земята, защото конете на тетоните не са подковани, а копитата им са нежни като стъпала на босоного момиче.

Мидълтън и Пол, за които това неочаквано избавление беше като възкръсване за нов живот, зачакаха търпеливо да изтече определеното от трапера време, за сетен път уверени в безпогрешността на съжденията му. А докторът си възвърна бележника, леко пострадал от падането в обгорената трева, и за да се утеши за това малко нещастие, се залови да описва непрестанните колебания на светлината и сянката, които той смяташе за непознати природни явления.

В това време ветеранът, на чийто опит тъй безропотно се бяха доверили, наблюдаваше далечината през пролуките, които вятърът отваряше от време на време в димната завеса, която обграждаше с огромни кълба равнината от всички страни.

— Погледнете и вие, момчета — проговори най-после траперът след дълъг и внимателен оглед, — очите ви са млади и може да се окажат по-остри от моя старчески поглед… макар че беше време, когато един мъдър и смел народ не току-тъй ме смяташе за човек с много зорко око… Но мина това време, а с него си отидоха и много верни и изпитани приятели!… Ех, да можех да изменям по своя воля реда, установен от Провидението… ала не мога, пък и това би било светотатство, защото вселената се управлява от разум, по-мъдър от слабия ум на човека… И все пак, ако бях властен да променям нещата, щях да пожелая, щом хората живеят дълги години в дружба и любов и се покажат способни на истинско другарство, като търпят много несгоди и вършат юначни дела заради ближния си, да им се позволи да се разделят с живота тогава, когато смъртта вземе единия, а и лиши другия от смисъл да живее.

— Индианец ли виждаш? — запита нетърпеливо Мидълтън.

— Червена ли е кожата или бяла, все едно. Дружбата и навикът свързват хората в горите толкова здраво, колкото и в градовете… ако не и по-здраво дори. Да вземем например младите воини в прериите. Те често се събират по двама и са готови да дадат живота си в името на приятелството и удържат докрай на клетвата си. Смъртоносният удар, нанесен на единия, е смъртоносен и за другия! Аз съм прекарал дълги години в усамотение, ако може да се нарече самотник тоя, който е живял седемдесет години в самото сърце на природата, където всеки миг може да разтвори душата си пред Бога, без да е нужно да я очиства от мъките и пороците на градовете… Да, така живеех аз, в усамотение… И все пак другаруването със себеподобните винаги ми е било приятно и ме е заболявало, когато тази дружба се е прекъсвала, още повече ако другарят ми е бил смел и честен. Да, смел, защото, ако спътникът ти в горите е страхливец — старецът неволно погледна естественика, увлечен в заниманията си, — късата пътека ще ти стане дълга; и честен, защото хитростта е по-скоро инстинкт, присъщ на животното, а не качество, подобаващо на човешкия разум.