Джеймс Купър - Прерията

— Що се отнася до това — обади се Пол, — готов съм да се закълна, че е така. Разумно е, значи е истина.

— Вярно, момче, вярно, можеш да се закълнеш. След това младият пеони ми каза, че старческите ми очи и този път не са ме излъгали: действително недалеч оттук, на около миля и половина, тече река. Както виждате, огънят е свършил най-много работа тъкмо от тая страна и пътеката ни е задимена. Съгласен е също, че трябва да заличим следите си във водата. Да, тази река трябва да остане между нас и очите на сиуксите и тогава с божия помощ, а и със собствени усилия ще стигнем селото на Вълците.

— Думите няма да ни придвижат нито крачка напред — каза Мидълтън. — Да вървим!

Старецът се съгласи и групата отново се приготви за път. Младият пеони наметна на плещите си биволската кожа и ги поведе, като от време на време хвърляше поглед назад, за да се полюбува скришом на необикновената и невиждана досега от него красота на Инес, която и не подозираше това.

Един час беше достатъчен на бегълците, за да стигнат брега на една от стотиците реки, които чрез мощните артерии на Мисури и Мисисипи носят в океана водите на тази обширна и още незаселена област. Реката не беше дълбока, ала бърза и буйна.

Пламъците бяха обгорили земята до самия бряг, а тъй като струите нагрят въздух се смесваха в утринната прохлада с дима на бушуващия пожар, почти цялата водна повърхност беше покрита с пелена от виещи се пари. Траперът със задоволство посочи това и като помагаше на Инес да слезе от коня до самата вода, забеляза:

— Тези мерзавци сами са се надхитрили! Навярно и аз щях да подпаля прерията, за да прикрия с дима нашите движения, ако тия зли демони не бяха ни изпреварили. Виждал съм на времето да правят такива неща, и то с успех. Хайде, лейди, сложи нежното си краче на земята — доста страх бра напоследък ти, изтънчена и чувствителна душице. Ех, зная колко се напатиха едно време такива млади, нежни, добродетелни, скромни жени от ужасите и превратностите на войната с индианците! Не бой се, до другия бряг има само четвърт миля, а след това следата ни ще се загуби.

Пол междувременно бе помогнал на Елен да слезе от седлото и сега стоеше, оглеждайки тъжно голите брегове на реката. Нито едно дръвце не растеше по склоновете — само тук-там стърчаха самотно ниски хилави шубраци, сред които не биха се намерили и десетина стъбла, годни за най-обикновен бастун.

— Слушай, стари траперю — промърмори мрачно пчеларят, — много е лесно на думи да се прехвърлиш на другия бряг на тази речица или ручейче, или как я наричаш там… Ала според мен трябва бая здрава пушка, за да запратиш късче олово дотам — тоест не на вятъра, а така, че да повалиш индианец или елен.

— Право, много право… макар че при нужда тази моя пушка е вършила работа даже на по-голямо разстояние.

— Да не мислиш да напъхаш в пушката си Елен и жената на капитана и да ги изстреляш през реката? Или искаш да се гмурнат направо във водата като пъстърви?

— Толкова ли е дълбока реката, та да не може да се прегази? — обади се Мидълтън, който като Пол се бе усъмнил ще успее ли да прехвърли благополучно на другия бряг тая, която му беше по-скъпа от живота.

— Когато планинските потоци, които подхранват тази река, се препълнят, тя става, както виждате сега, бърза и буйна. Но на времето съм минавал по пясъчното й корито, без да си намокря коленете. Ала нали разполагаме с конете на сиуксите; обзалагам се, че тези ритливи твари ще плуват не по-лошо от елен.

— Стари траперю — каза Пол, заравяйки, пръсти в къдриците си както винаги, когато се сблъскаше с някаква трудност, — едно време плувах като риба и пак мога, ако стане нужда; не ме е страх от никаква стихия. Но съмнявам се ще може ли Нели да се задържи на коня, когато водата закипи пред очите й като воденичен улей, пък и здравата ще се намокри.

— Ех, право е момчето! Ще трябва да измислим нещо, иначе няма да можем да преминем реката. — И като прекъсна разговора, старецът се обърна към индианеца и му обясни затруднението с жените. Младият воин го изслуша внимателно, свали биволската кожа от раменете си и незабавно се залови да прави някакво приспособление за тази цел, а старецът, разбрал намерението му, помагаше според силите си.

С помощта на ремъци от еленова кожа, с които и индианецът, и траперът се бяха запасили добре, бързо опънаха кожата във формата на чадър или обърнат наопаки парашут. За разпъване им послужиха няколко тънки пръчки, които не й позволяваха да се разпусне или да се свие. Когато завършиха това просто и естествено приспособление, спуснаха го във водата и индианецът даде знак, че то е готово да поеме пътничките си. Обаче Инес и Елен не се решаваха да се доверят на такава крехка лодка, пък и Мидълтън и Пол не им позволиха да се качат, докато всеки от тях не провери сам, че ладийката може да издържи и на по-голяма тежест, отколкото й беше определено да поеме. Едва тогава опасенията им бяха превъзмогнати и кожата най-после прие скъпоценния си товар.