Джеймс Купър - Прерията

— Вярно, наглед не е красива като лодката от брезова кора, но и във вигвам може да се живее спокойно, сякаш си в палат.

— Съд, построен в разрез с всякакви принципи на науката, не може да бъде безопасен. Това корито, уважаеми ловецо, ще се разпадне, преди да стигне отсрещния бряг.

— Сам с очите си видя, че веднъж успя.

— Да, но това беше щастлива аномалия. Ако изключенията се приемаха за правило в законите на природата, човешкият род бързо щеше да потъне в бездната на невежеството. Уважаеми траперю, приспособлението, на което си готов да довериш живота си, в историята на разумните изобретения съответства на това, което в естествознанието трябва да се квалифицира като lusus naturae, тоест игра на природата, изрод!

Трудно е да се каже колко още доктор Бациус щеше да продължава спора, защото освен страха за собствената си особа, който го подтикваше да отлага този експеримент, несъмнено свързан с известни рискове, самолюбието го караше да разтяга препирнята. За щастие обаче старецът запази самообладание, а и точно когато естественикът произнесе последната дума на тирадата си, във въздуха се разнесе звук, сякаш свръхестествен отклик на мисълта му. Младият пеони, който с присъщата си сериозност и невъзмутимост чакаше да свърши този непонятен спор, вдигна глава и се заслуша в загадъчния крясък, както тайнственият инстинкт подсказва на елена, че надалеч, откъм подветрената страна, тичат хрътки. Но естеството на тези необикновени звуци не беше съвсем непознато нито на трапера, нито на доктора. Последният позна в тях добре известния глас на магарето си и вече се готвеше с порива на любещ приятел да се покатери по стръмния бряг, когато съвсем наблизо пред очите му изскочи самият Азинус, препускайки в непривичен за него галоп, подкарван от нетърпеливия и груб Уюча, който го бе яхнал.

Погледите на тетона и на бегълците се срещнаха. Уюча нададе проточен, силен, пронизителен вик, в който тържеството се примесваше със страшна заплаха. Този сигнал сложи край на пренията за достойнствата на лодката и докторът побърза да седне до стареца, сякаш мъглата, която бе размътила мозъка му, се разпръсна като по чудо и проясни погледа му. Още миг — и жребецът на младия пеони вече се бореше с буйния поток.

Конят трябваше да се напъне с все сили, за да изведе бегълците от обсега на стрелите, които засвистяха из въздуха една секунда по-късно. На вика на Уюча се отзоваха петдесет негови другари, които се втурнаха към брега, ала за щастие между тях нямаше нито един воин, достоен да носи карабина. Но лодката не бе стигнала още средата на реката, когато на брега се появи самият Матори, и пушечният залп, който не навреди никому, показа колко разярен е разочарованият вожд. Траперът вдигна на няколко пъти пушката си, сякаш се целеше във врага, но всеки път я сваляше, без да стреля. Очите на младия пеони запламтяха като очи на кугуар, щом съзря толкова много воини от неприятелското племе, и той отговори на безсилния опит на вожда им с презрително ръкомахане и с бойния вик на своя народ. Предизвикателството беше твърде дръзко, за да се изтърпи. Целият тетонски отряд се гмурна в потока и тук-там във водата се замяркаха като тъмни петна тела на коне и ездачи.

Сега бегълците се мъчеха с всички сили да стигнат по-скоро спасителния бряг. Но тъй като конете на дакотите не бяха уморени от продължително препускане като жребеца на младия пеони и се движеха незатруднявани от друг товар освен ездачите си, преследвачите напредваха значително по-бързо от бегълците. Траперът, който отлично разбираше колко опасно е положението, спокойно извърна очи от тетоните към младия си съюзник индианец, за да провери дали решителността му не е започнала да отслабва, когато разстоянието между него и неприятеля намаля. Обаче младият воин не показа и следа от страх или безпокойство, естествено за такъв съдбоносен момент, а само сбърчи вежди и в погледа му блесна смъртна, непримирима омраза.

— Много ли ти е скъп животът, приятелю докторе? — запита старецът с философско спокойствие, което изплаши спътника му двойно повече, отколкото самият въпрос.

— Не заради самия него — отвърна естественикът, като сръбна шепа речна вода, за да накваси засъхналото си гърло. — Не заради самия живот, а изключително за това, че моето съществуване е много ценно за естествената история. Ето защо…

— Така ли! — прекъсна го траперът, прекомерно зает със собствените си мисли, за да вникне в думите на доктора с присъщата си проницателност. Вярно, чувството ти е съвсем естествено, само че долно и слабодушно! Като гледам тоя млад пеони, мисля си: животът му е не по-малко скъп, отколкото животът на всеки губернатор в Щатите и може да се спаси или поне има известна надежда да се спаси, като ни пусне да си плаваме надолу по реката. Но ето, виждаш, мъжествено държи на думата си, както подобава на индиански воин. Колкото до мен, аз съм вече стар и готов да приема участта, която Господ ми е отредил; пък и твоят живот, струва ми се, не е кой знае колко нужен на човечеството; тъй че ще бъде голям срам, даже и грях, ако този прекрасен младеж загуби скалпа си заради две малоценни твари като нас. Затова ми се иска, ако си съгласен и ти, да кажа на тоя момък да се спасява както може, а нас да остави на милостта на тетоните.