Джеймс Купър - Прерията

Старецът погледна назад и като видя, че конниците вече са се скрили зад хълма, не възрази нищо. Третия кон той даде на доктора, като му заръча да върви по същия път, който бяха поели Мидълтън и Пол. Когато естественикът се разположи на седлото и пое пътя си, траперът и младият пеони се измъкнаха крадешком, така че врагът да не усети веднага, че са изчезнали. Но вместо да тръгнат през хълма към равнината, където щяха веднага да бъдат забелязани, поеха по по-къс път, през падинка, където бяха скрити от очите на врага, и пресякоха реката на същото място, където Мидълтън според указанията трябваше да излезе от водата, и то навреме, за да се присъедини към останалите. Докторът бе вложил в отстъплението такова старание, че вече бе настигнал приятелите си, тъй че бегълците отново се събраха всички.

Тук траперът се залови да търси удобно място, където да спрат на почивка, както каза той, за около пет-шест часа.

— Почивка ли! — разтревожи се докторът, като чу това опасно предложение. — Уважаеми ловецо, струва ми се, че, напротив, трябва да прекараме няколко дни в неспирно бягство.

Мидълтън и Пол бяха на същото мнение и всеки го изказа по своему.

Старецът ги изслуша търпеливо, но поклати глава, неубеден от възраженията им, и отхвърли всичките им доводи с един решителен отговор.

— Защо да бягаме? — запита той. — Нима нозете на простосмъртен човек могат да надбягат бързоходен кон? Как мислите, дали тетоните ще легнат да спят, или пък ще се прехвърлят през реката и ще почнат да ни търсят? Слава Богу, ние добре измихме следите си в тази река и ако се измъкнем оттук умно и предпазливо, можем да ги заблудим. Прерията не е гора. В гората човек може да върви с дни и да има само една грижа — мокасините му да не оставят отпечатъци; а тук, в тези открити равнини, наблюдател, поставен например на оня хълм, може да вижда надалеч във всички посоки, като ястреб, който се вие и следи отвисоко жертвата си. Не, не! Трябва да настъпи нощта и да ни обвие мрак; само тогава можем да напуснем това място. Но да чуем какво ще каже този пеони; той е храбър момък и, струва ми се, неведнъж е мерил силите си с тия разбойници — сиуксите. Как смята моят брат, достатъчно дълга следа ли оставихме? — попита той на индиански.

— Да не е тетонът риба, та да може дая види във водата?

— Но моите млади другари мислят, че трябва да я удължим още повече, през цялата прерия.

— Матори има очи и ще я види.

— Какво ще ни посъветва моят брат?

Младият воин се вглежда няколко секунди в небето и като че ли се колебаеше. Помисли малко, после отговори, сякаш бе взел окончателно решение.

— Дакотите не спят — рече той. — Трябва да лежим в тревата.

— Ето, тоя момък мисли като мен — каза старецът и предаде накратко на приятелите си отговора на индианеца.

Мидълтън бе принуден да се съгласи, а тъй като явно беше опасно да стоят прави, всички се заловиха дружно да приготвят безопасно убежище. Инес и Елен се настаниха бързо под дебелата бизонова кожа, която осигуряваше топъл и удобен подслон. Над нея наредиха високи стръкове трева, тъй че неопитно око да не може да я забележи. Пол и младият пеони завързаха конете и ги повалиха на земята, в гъстия буренак, като ги запасиха с храна. Когато свършиха всички тези приготовления, без да се губи нито минута, всеки си потърси местенце, където да се подслони и да си почине. И равнината отново изглеждаше пуста и безлюдна.

Старецът успя да убеди другарите си, че е абсолютно необходимо да останат скрити няколко часа. Спасението им зависеше от успеха на тази хитрост. Ако съумееха да измамят проницателните си преследвачи по тоя прост начин, който трудно би се прозрял именно поради своята простота, можеха да продължат бягството си, когато се смрачеше, а като изменяха посоката, по-сигурно щяха да постигнат крайната си цел. Повлияни от тези убедителни съображения, бегълците лежаха и мислеха за положението си, докато съзнанието им се замъгли и накрая сънят овладя един по един всички.

Няколко часа цареше пълна тишина, когато изведнъж траперът и младият пеони доловиха с острия си слух лек възглас на учудване, издаден от Инес. Те скочиха на крака, сякаш готови да се борят на живот или смърт, и видяха, че цялата вълниста равнина, хълмче-то, зад което се бяха скрили, и пръснатите тук-там храсти — всичко беше покрито с ослепителна, бяла снежна пелена.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна старецът, като гледаше отчаяно тази картина. — Сега, пеони, разбирам защо ти оглеждаше облаците тъй внимателно, но късно е вече, много е късно! И катеричка би оставила следа по тази светла покривка… Аха, ето че, както можеше да се очаква, се домъкват и тия дяволи! Залягайте, залягайте всички! Защо да отхвърляме доброволно единствената възможност за спасение, колкото и малка да е тя?