Джеймс Купър - Прерията

След като цял живот бе вършил хиляди подлости и жалки мерзости, похитителят на негри най-после бе станал толкова безочлив, че се бе решил на отчаяната постъпка, която вече разкрихме на читателя. Влиянието му върху по-дръзкия духом, но по-бездеен Ишмаел не беше тъй голямо и ако скватерът не бе изгонен внезапно от плодородната долинка, която бе заграбил и възнамеряваше да задържи, без да се съобразява с изискванията на закона, Ейбирам никога нямаше да успее да привлече своя зет в работа, която изискваше много решителност и предвидливост. Видяхме вече и първоначалния им успех, и последвалата несполука. Сега Ейбирам стоеше настрана и мислеше как да извлече изгода от начинанието си, което с всяка измината минута му се струваше все по-неосъществимо, тъй като Матори открито показваше възхищението си от нищо неподозиращата жертва на неговото злодейство. Но да оставим този негодник с тревогите и кроежите му и да опишем положението на някои други действащи лица в нашата драма.

Те заемаха друг ъгъл на сцената. На малка издигнатина в десния край на лагера бяха проснати Мидълтън и Пол. Ремъци от бизонска кожа стягаха до болка ръцете и краката им, а от изтънчена жестокост ги бяха сложили така, че всеки да вижда в страданията на съседа си отражение на собствената си мъка. На десетина метра от тях, на стълб, забит здраво в земята, беше завързан Твърдото сърце, снажен като Аполон. Между него и другите двама стоеше траперът. Индианците му бяха отнели пушката, торбичката и рога, но от презрение го бяха оставили свободен. Обаче застаналите наблизо петима-шестима млади воини, които с колчани на гърба и дълги, здрави лъкове през рамо следяха зорко пленниците, с целия си вид показваха колко безплоден ще бъде за немощния старец всеки опит за бягство. За разлика от всички останали, които наблюдаваха важното съвещание, пленниците бяха увлечени в разговор, особено интересен за тях.

— Кажи ми, капитане — подзе пчеларят с комично-загрижен израз на лицето, сякаш никакви несполуки не биха помрачили буйната му жизнерадост, — действително ли този проклет ремък от сурова кожа се е врязал в рамото ти, или така ми се струва, понеже ми е изтръпнала ръката?

— Когато душата страда толкова дълбоко, тялото не усеща болка — отвърна по-изтънченият, макар и едва ли толкова бодър духом Мидълтън. — Ех, да можеха неколцина от верните ми артилеристи да попаднат на тоя проклет лагер!

— Или тия тетонски колиби да се превърнат в стършелови гнезда и насекомите да излетят и да се нахвърлят върху тая сган от полуголи индианци.

Развеселен от собственото си остроумие, пчеларят се отвърна от другаря си и за миг забрави болката, като си представи, че тази фантазия е станала действителност и че пристъпът на стършелите е сломил дори прословутото хладнокръвие на индианците.

Мидълтън предпочиташе да мълчи, но старецът, който се вслушваше в думите им, дойде по-наблизо и се намеси в разговора.

— Тук явно се замисля нещо жестоко и сатанинско! — подзе той и поклати глава, сякаш да покаже, че и опитен човек като него не може да намери изход от това трудно положение. — Нашият приятел пеони вече е вързан на стълба за изтезание и аз виждам добре по лицето и по очите на върховния им вожд, че той насъсква народа си и за други мерзости.

— Слушай, стари траперю — каза Пол, извивайки се въпреки ремъците да види печалното му лице, — ти разбираш индиански езици и познаваш дяволиите на тия червенокожи. Върви в съвета и кажи на вождовете им от мое име — от името на Пол Ховър от щат Кентъки, че ако оставят девойката Елен Уейд да се върне жива и здрава в Щатите, той ще им позволи да смъкнат скалпа му, когато пожелаят и както им се харесва; или пък ако не ги задоволяват тези условия, прибави и един-два часа изтезания, за да се подслади сделката според техния дяволски вкус.

— Ех, момче, те няма и да изслушат твоето предложение, щом знаят, че и без това си вече като мечка в капан и не можеш нито да се съпротивяваш, нито да избягаш. Но не губи кураж, защото, когато бял човек попадне сред тия диви племена, цветът на кожата му понякога значи сигурна смърт, а понякога — надежден щит. Макар и да не ни обичат, все пак благоразумието често им връзва ръцете. Да можеха червенокожите народи да действат по волята си, скоро по разораните поля на Америка щяха отново да израснат дървета и горите да побелеят от християнски кости. Това ще ти каже всеки, който знае каква любов изпитват червенокожите към бледоликите. Но те са ни броили, броили, докато са объркали сметката, а не им липсва здрав разум. Затова съдбата ни още не е решена; но се боя, че има слаба надежда за нашия пеони!