Джеймс Купър - Прерията

Като свърши, старецът тръгна бавно към тоя, за когото се отнасяха последните му думи, и се спря недалеч от стълба. Той стоеше там мълчаливо и с такова изражение на лицето, с каквото подобаваше да гледа прославен и знатен воин като пленения си другар. Но погледът на Твърдото сърце беше прикован в далечината и като че ли мислите му витаеха надалеч.

— Сиуксите се съвещават за моя брат — забеляза най-после траперът, съобразявайки, че само като заговори, ще привлече вниманието на младия пеони.

Върховният вожд на пеоните обърна главата си към него и отговори със спокойна усмивка:

— Те броят скалповете над вигвама на Твърдото сърце!

— Сигурно, сигурно! Хваща ги яд, като си спомнят колко тетони си сразил, и сега щеше да бъде по-добре за теб, ако беше прекарал повече дни в лов на елени и по-малко по пътеката на войната. Тогава някоя бездетна майка от тяхното племе можеше да те вземе на мястото на загубения си син и ти щеше да заживееш в мир и покой.

— Нима баща ми мисли, че воинът може да умре? Повелителят на живота не разтваря ръката си, за да вземе обратно своите дарове. Когато му трябват млади воини, повиква ги и те отиват при него. Ала червенокожият, комуто е дъхнал веднъж, живее вечно.

— Да, такава вяра е по-утешителна и по-смирена от тая, която изповядва оня безсърдечен тетон! У вълците има нещо, което открива широко сърцето ми за тях: същото мъжество, да, същата честност, както у делауерите от планините. И този младеж… Чудно, много чудно!… И годините му, и погледът, и телосложението… сякаш са братя! Кажи ми, пеони, чувал ли си във вашите предания за един могъщ народ, който е живял някога по бреговете на Соленото езеро, далеч, далеч оттук по посока на изгряващото слънце?

— Земята е побеляла от хора с цвета на моя баща.

— Не, не, не става дума тук за скитниците, които са нахълтали в тая земя, за да я отнемат от законните й владетели, а за народ, който е червен… или по-право е бил червен — и по природа, и от боята — като горска малина.

— Да, чувал съм старците да разправят, че някакви хора се криели в горите под изгряващото слънце, понеже не смеели да излязат на бой в откритите равнини.

— Не разказват ли вашите предания за най-великия, най-храбрия, най-мъдрия народ на червенокожите, комуто е дъхнал някога Уаконда?

Твърдото сърце отговори, като изправи глава с величие и достойнство, което дори ремъците не можеха да сломят:

— Да не би годините да са ослепили баща ми? Или вижда толкова много сиукси, та си мисли, че на тоя свят няма вече пеони?

— Ех, това е то суетността и гордостта човешка! — възкликна разочаровано старецът на английски. — Природата е толкова силна у червенокожия, колкото и в гърдите на белия. Та нали и делауерът би се смятал за много по-могъщ от един пеони, точно както всеки пеони се хвали, че е един от властелините на земята. Така беше и между французите от Канада и англичаните в червени мундири, които кралят изпращаше в Щатите, когато още нямаше Щати, а размирни колонии, които вечно пишеха петиции; биеха ли се, биеха и се перчеха пред целия свят с въображаемите си геройства и победи, а и двете страни все забравяха да споменат скромния войник, комуто всъщност дължаха всичко, но тъй като тогава нямаше още право да пуши лулата край големия огън на съвета на своя народ, рядко чуваше за подвизите си, след като храбро ги бе извършил.

Когато даде по тоя начин воля на дремещата си, но не съвсем угаснала юнашка гордост, която несъзнателно го бе вкарала в същия грях, който осъждаше, в очите на трапера заблестя някогашният плам на младостта и той обърна благ и едновременно тревожен взор към обречения пленник, чието лице отново бе приело изражението си на хладно спокойствие, а мислите му се бяха зареяли нанякъде.

— Млади воине — продължи старецът с треперещ глас, — аз никога не съм бил нито баща, нито брат. Уаконда ми е отредил да живея сам. Никога не е привързвал сърцето си към къща или нива с ония ремъци, които връзват хората от моето племе за жилищата им; ако беше другояче, нямаше да странствам по такива далечни места и да видя толкова много. Ала някога ми се случи да прекарам дълго време сред народа, който живееше в споменатите от теб гори, и като опознах по-отблизо тия хора, харесах честността им и почнах да подражавам на тяхното мъжество. Повелителят на живота е вдъхнал на всеки от нас, пеони, съчувствие към ближния. Аз никога не съм бил баща, но добре зная какво е бащинска любов. Ти приличаш на един момък, който ми беше скъп, и дори си внуших, че в жилите ти тече от неговата кръв. Но има ли значение това? Ти си честен човек, в което се убеждавам, като гледам, че държиш на думата си, а честността е твърде рядко качество, което не се забравя. Сърцето ми тегли към теб, момко, и с радост бих ти сторил добро.