Джеймс Купър - Прерията

— Отхвърлям това предложение като противно на природата и като предателство спрямо науката! — извика уплашеният естествоизпитател. — Ние се движим с чудесна бързина; и тъй като това възхитително изобретение ни носи с невероятна скорост, след няколко минути ще стигнем сушата.

Старецът го изгледа вторачено и като поклати глава, рече:

— Какво нещо е страхът! Преобразява земните твари и разума на човека, като прави грозното привлекателно в очите ви, а красивото — неприветливо! Боже, Боже, какво нещо е страхът!

Но като видяха, че положението става неудържимо, траперът и докторът моментално прекратиха спора. Конете на дакотите бяха стигнали вече средата на реката и ездачите раздираха въздуха с победните си викове. В този момент Мидълтън и Пол, които бяха отвели жените в шумака, отново се появиха до самия край на водата, заплашвайки противника с пушките си.

— На конете, на конете! — завика траперът, щом ги съгледа. — Качвайте се и бягайте, ако ви е скъп животът на тия, които търсят опора у вас. Качвайте се, а нас оставете в божите ръце.

— Наведи си главата, стари траперю — чу се гласът на Пол. — Сгушете се и двамата в гнезденцето си. Дяволът тетон е точно зад вас; наведете си главите и дайте път на кентъкийския куршум!

Старецът обърна глава и видя, че неукротимият Матори, изпреварвайки отряда си, се бе озовал почти на една линия с лодката и пчеларя, който стоеше готов да изпълни страшната си закана. Когато траперът се наведе, чу се изстрел и оловото прелетя със свистене покрай него, без да го закачи, и продължи към по-далечната си цел. Ала окото на тетонския вожд беше не по-малко бързо и вярно от окото на врага му. Само миг преди изстрела той скочи от коня си и се хвърли в реката. Животното запръхтя от страх и болка и щеше да потъне, но с отчаяно усилие измъкна тялото си до половина от водата. После течението го повлече надолу, обагряйки размътения поток с кръвта му.

Скоро тетонският вожд се показа отново на повърхността и като разбра, че е загубил коня си, с няколко силни размаха доплува до най-близкия от младите си юнаци, който естествено веднага отстъпи своя кон на славния воин. Все пак това произшествие предизвика смут сред целия отряд на дакотите, които, изглежда, чакаха да видят какво ще предприеме главатарят им, преди да се опитат повторно да стигнат брега. В това време кожената ладийка се бе добрала до сушата и бегълците отново се събраха на брега на реката.

Тетоните почнаха да се въртят нерешително във водата, както ято гълъби понякога се мята объркано след силен изстрел в челната му колона. Те, изглежда, се колебаеха дали е благоразумно да щурмуват тъй страшно охраняван бряг. Накрая всеизвестната предпазливост на индианеца надделя. Получил горчив урок, Матори поведе воините си обратно към брега, откъдето бяха дошли, за да отморят конете си, които вече започваха да не ги слушат.

— А сега грабвайте нежните си половинки и препускайте хей към оня хълм — заповяда траперът. — Зад него ще намерите друга река. Нагазете във водата, обърнете се към слънцето и вървете по коритото една миля, докато стигнете висока песъчлива равнина; там ще се срещнем. Бързо! На конете! А ние тримата — тоя млад пеони, аз и приятелят ми, докторът, който е безумно смел воин, ще съумеем мъжествено да удържим брега: достатъчно е да ни виждат, няма да стане нужда да стреляме.

Мидълтън и Пол видяха, че няма смисъл да спорят. Зарадвани, че тилът им ще бъде прикриван, макар и с такива слаби сили, те незабавно препуснаха в галоп и скоро изчезнаха в набелязаната посока. Минаха двадесет-тридесет минути, а тетоните на отсрещния бряг все още не се решаваха да предприемат нещо. Виждаше се ясно как Матори даваше заповеди на своите воини и от време на време изразяваше жаждата си за мъст, като размахваше заканително ръка към бегълците, но като че ли засега се въздържаше от някакви други враждебни действия. Ала изведнъж индианците нададоха вой, който показваше, че се е случило нещо ново. В далечината се зададоха Ишмаел и мудните му синове, които скоро се присъединиха към индианците, и всички се спуснаха заедно до самата вода. Скватерът огледа позицията на враговете с обичайната си невъзмутимост и сякаш да провери на какво е способна пушката му, им изпрати куршум, който дори от такова разстояние можеше да бъде смъртоносен.

— Хайде да се махаме оттук! — възкликна Овид, мъчейки се да види куршума, който, както му се стори, изсвири край самото му ухо. — Ние защитавахме смело брега достатъчно дълго. При отстъпление е нужно не по-малко военно изкуство, отколкото при настъпление.