Джеймс Купър - Прерията

— Не препускахме ли достатъчно? — запита, след няколко часа Мидълтън, обезпокоен в състояние ли са нежни създания като Инес и Елен да понесат такава умора. — Яздихме бързо и изминахме доста път през равнината. Време е да потърсим място за почивка.

— Търсете го в небесата, щом не ви е по силите да продължавате — измърмори старият трапер. — Ако бяхме сигурни, че тетоните и скватерът са се счепкали, както беше редно да се очаква, щяхме да имаме време да се поогледаме и да помислим не само за рисковете, а и за удобствата на пътуването, но при сегашното положение на нещата мисля, че ако затворим очи и заспим, без да се скрием в някакво убежище, почивката би означавала, сигурна смърт или плен до края на живота ни.

— Не зная — отвърна младият капитан, който мислеше повече за страданията на крехкото същество, което подкрепяше, отколкото за предупрежденията на опитния си спътник, — не зная. Изминахме много мили и аз не виждам особени признаци за опасност. Ако пък се боиш за себе си, добри ми приятелю, повярвай ми, ти се заблуждаваш, защото…

— Да беше жив дядо ти и да се намираше тук — прекъсна го старецът, като протегна ръка и сложи тържествено длан върху рамото на Мидълтън, — не би изрекъл такива думи. Знаеше той, че дори в разцвета на годините, когато окото ми беше по-остро от око на ястреб, а нозете ми — по-леки от крака на сърна, никога не съм се вкопчвал прекалено жадно в живота, тъй че защо да изпитвам сега детинска привързаност към него, когато зная, че е толкова суетен, пълен с болка и печал? Каквото и зло да са способни да ми причинят тетоните, няма да видят жалък и немощен трапер, който крещи от болка и моли за пощада.

— Прости ми, мой достойни, мой неоценими приятелю! — възкликна засраменият младеж, като стисна горещо ръката, която траперът искаше да отдръпне. — Не съзнавах какво говоря… или по-право, мислех само за тия, с чиято слабост трябва преди всичко да се съобразяваме.

— Достатъчно. У теб говори природата, а тя винаги има право. В случая дядо ти би постъпил точно по същия начин. Ех, колко зими и лета, есени и пролети се изтърколиха над бедната ми глава, откакто се сражавахме с него сред червените хурони от езерата в Скалистите планини на стария Йорк! И колко прекрасни елени е повалила ръката ми от тоя ден, а и колко разбойници-мингоси! Кажи ми, момко, разказвал ли ти е генералът — защото чух, че после станал генерал — разказвал ли ти е как убихме елена през нощта, когато разузнавачите на това проклето племе ни подгониха към пещерите на острова, и как ядохме и пихме там колкото ни душа иска, без да ни е грижа за нищо?

— Често ми е разказвал до най-малка подробност за тази нощ, само че…

— Ами за певеца? Зинал с цяло гърло и гласът му кънти посред битката! — добави старецът и се разсмя весело, сякаш се радваше на силата на паметта си.

— За всичко, за всичко — нищо не беше забравил, дори и най-дребните случки. А ти да не би…

— Какво? Значи, ти е разправял за оня дявол зад дънера?… И за нещастника, който падна във водопада?… И за негодника на дървото?

— За всички и за всичко, за всяка подробност, свързана с това. Предполагам, че…

— Да — продължаваше старецът и гласът му показваше с каква яснота се бяха запечатали тези картини в съзнанието му, — седемдесет години съм живял в горите и в пустинята и ако някой може да твърди, че познава света и е видял много страхотии, това съм аз! Но никога преди и след това не съм виждал човек в такова смъртно отчаяние, както тоя червенокож. Ала гордостта не му позволяваше нито да каже дума, нито да извика, нито да признае безнадеждното си положение! Такъв им е нравът и той достойно издържа докрай!

— Слушай, стари траперю — прекъсна го Пол, който досега бе яздил, в необичайно за него мълчание, щастлив, че Елен го е обхванала с ръка през кръста. — Денем очите ми са верни и остри като на колибри, ала при звездна светлина не мога да се похваля със същото. Какво шава там в падината? Болен бивол ли се влачи, или е някой заблуден кон на тетоните?

Всички се спряха да видят какво им показва Пол. Почти през целия път те бяха яздили през тесни котловини, за да се крият в сянката им, но точно сега се бяха изкачили по билото на един хълм, за да прекосят същата тая падина, в която забелязаха непознатото животно.

— Да се спуснем там — предложи Мидълтън. — Звяр ли е или човек, ние сме достатъчно силни, за да не се боим от него.

— Хм, да не беше това на практика така невъзможно — промърмори траперът, — да не беше това на практика невъзможно, щях да кажа, че е човекът, който скита да търси влечуги и насекоми — нашият спътник, докторът.