Джеймс Купър - Прерията

— Нека моят баща ме погледне. Аз съм прост обитател на прерията; тялото ми е голо, ръцете ми — празни, кожата ми — червена. Убивал съм пеони, конзи, омахи, осаджи и дори Дълги ножове. Аз съм мъж сред воините, ала жена сред магьосниците. Нека баща ми говори: ушите на тетона са отворени. Той ще слуша словата му, както еленът — стъпките на кугуара.

— Мъдри и неведоми са делата на Тоя, който единствен различава доброто от злото! — възкликна траперът на английски. — На един дава хитрост, други дарява с мъжество! И все пак тъжно и срамно е да гледаш как такъв благороден воин, сражавал се в много кървави битки, се поддава на суеверието и моли като просяк за кокал, който си готов да хвърлиш на кучетата. Ще ми прости Господ, че използвам невежеството на един червенокож, защото знае, че не го върша от неуважение към него или от празно самохвалство, а за да спася човешки живот и да въздам справедливост на онеправданите, като разгромя дяволските козни на злите!… Тетоне — заговори той отново на езика на слушателя си, — питам те: не е ли той наистина несравним лечител? Ако дакотите са мъдри, няма да дишат въздуха, който той диша, и няма да докосват одеждата му. Те знаят, че Уаконшече, злият дух, обича чедата си и няма да остави ненаказан оня, който им причини зло.

Старецът изрече тези слова със зловещо-наставнически тон и веднага се отдалечи, сякаш да подчертае, че няма какво повече да каже. Очакванията му се оправдаха. Воинът, към когото се бе обърнал, не закъсня да предаде тази важна новина на целия ариергард и след малко естественикът стана предмет на всеобщо почтително любопитство. Траперът знаеше, че туземците често се прекланяха пред злия дух, за да го умилостивят, и с вид на пълно безразличие зачака резултатите от хитростта си. Скоро той видя как тъмните фигури една по една шибнаха конете си и препуснаха напред, към средата на отряда, докато най-после при него и при Овид остана само Уюча. Тъпотата на този подъл индианец, който продължаваше с някакво глупаво възхищение да зяпа мнимия магьосник, беше сега единствената пречка за успешния завършек на хитрия му план.

Познавайки нрава на тоя червенокож, старецът побърза да се отърве и от него. Като препускаше редом с Уюча, той каза с ласкав шепот:

— Пил ли е днес моят брат от млякото на Големите ножове?

— Хау! — възкликна тетонът и при този въпрос всичките му празни мисли се върнаха от небето на земята.

— Защото великият вожд на моя народ, който язди отпред, има крава, чието виме е винаги пълно. Зная, че след малко той ще каже: „Не е ли пресъхнало гърлото на някой от моите червени братя?“

Едва произнесе тези думи, и Уюча на свой ред шибна коня си и скоро се смеси с останалите силуети, които яздеха с умерен ход на петдесетина метра по-напред. Траперът, който знаеше колко лесно и внезапно се променя настроението на индианците, побърза да се възползва от благоприятния случай. Той отпусна поводите на нетърпеливия си жребец и само след миг беше отново до Овид.

— Виждаш ли оная мигаща звездичка над прерията, може би на четири пушки разстояние оттук, малко на север?

— Да, тя е от съзвездието…

— Пет пари не давам за твоите съзвездия, човече, ами те питам виждаш ли звездата? Кажи ми на прост и ясен език: да или не?

— Да.

— Щом се обърна гърбом към теб, ще дръпнеш юздите на магарето и ще го задържаш, докато индианците се загубят от погледа ти. Тогава се уповавай на Бога и нека оная звезда ти бъде пътеводител. Не завивай нито надясно, нито наляво и използвай добре времето си, защото добичето ти не е твърде бързоного, а всяка крачка, повече, която успееш да направиш в тая прерия, ще удължи времето на свободата ти или на живота ти.

Без да дочака въпросите, с които естественикът се готвеше да го обсипе, старецът пак отпусна поводите на коня си и скоро също се смеси с групата ездачи отпред.

Овид остана сам. След малко той даде знак — по-скоро от отчаяние, тъй като не бе разбрал много добре указанията на трапера — и Азинус се подчини послушно на волята на господаря си и съответно забави крачка. Но тъй като тетоните препускаха в лек галоп, само няколко секунди след като магарето намали ход, ездачът му ги загуби съвсем от очи. Като не знаеше какъв план да следва, какво може да очаква, на какво да се надява, а мислеше само как по-скоро да се избави от опасните си съседи, докторът първо провери опипом дали чантата с жалките останки от образците и записките му е окачена здраво на седлото, обърна добичето в казаната посока и като риташе бясно, скоро накара търпеливото животно да побегне в бърз тръс. Но едвам успя да се спусне в една долчинка и да се изкачи на отсрещния хълм, когато чу или му се стори, че чува името си, изтръгнато на чист латински от двайсет тетонски гърла. Тази измама на слуха още повече разпали усърдието му, и никога учител по езда не е прилагал изкуството си с такова старание, с каквото естествоизпитателят забиваше пети в ребрата на Азинус. Тази борба продължи без прекъсване няколко минути и по всяка вероятност щеше да продължи и до ден-днешен, ако кроткото животно накрая не излезе от кожата си. Заимствайки от своя стопанин начина, по който той изразяваше възбуждението си, Азинус на свой ред реши да използва по новому копитата си: в негодуванието си ги вдигна едновременно във въздуха, с което и реши моментално спора в своя полза. Овид напусна седлото като позиция, която не можеше да удържи повече, ала няколко секунди продължи да се носи напред в същата посока, докато магарето с вид на победител завладя бойното поле и захрупа сухата трева — плодовете на победата.