Хедър Кулман - По-силна от магия

— Ако Лусиън Уор не притежава емоции, как очакваш от мен да го накарам да се влюби? — Алис усещаше как собствената й душа чезне. — Както и двете отлично знаем, истинската любов е чувството, което най-трудно може да се породи у един смъртен.

— Да, но с търпение и постоянство душата му ще се излекува и възстанови. Тогава той би могъл да бъде научен отново да чувства.

— И моята работа ще се състои тъкмо в това?

— Да, първите няколко урока ще бъдат твои. Но след като душата му познае няколко чувства, тя ще закопнее за още и още и сама ще ги потърси. Тогава ще бъде готов да познае истинската любов.

— Но как да го науча да чувства?

Алура се усмихна.

— Просто като бъдеш самата себе си.

Видя недоверчивата гримаса на Алис и допълни:

— Лусиън Уор е прекарал по-голямата част от живота си, изолирайки се от другите хора, избягвайки всякакви ситуации, които биха могли да го накарат да изпита непознати за него емоции. Не бива да забравяш, Алис, че чувствата плашат тези, на които са им чужди. Именно този страх е бил причината веднага след завършването на Оксфорд Лусиън да си купи военен чин. Войната е единственото, което той наистина разбира. Воинският инстинкт на Лусън е бил много силен, когато е умрял, и сега играе доминираща роля в това, което е останало от душата му. Както и да е, тъй като сега е задължен да представи една млада девойка в обществото, животът му ще се промени и ще го постави в ситуации, които толкова усилено е избягвал досега. И няма да може да попречи на непознатите чувства да се промъкнат в душата му. Приятни или болезнени, всяко едно от тях ще помогне за възкръсването и обновяването на душата му. Накрая ще е готов да обикне.

— Но…

— Омагьосаната душа на Лусиън ще издъхне в нощта на лятното слънцестоене, така че не разполагаш с много време. Както знаеш, ако загуби душата си, преди тя да е станала цялостна и съвършена, той ще умре и завинаги ще бъде изгубен. Изключително важно е да откриеш истинската му любов и да излекуваш душата му преди тази дата.

— Но ти винаги си ми казвала, че една фея живее хиляда години — възрази Алис, обзета от все по-нарастващо безпокойство. — А Лусън… ъъъ… Лусиън е бил създаден преди по-малко от петстотин?

— Преди четиристотин деветдесет и девет години и двеста тридесет и пет дни, ако искаме да бъдем съвсем точни. А това означава, че ти имаш на разположение само сто и тридесет дни, за да изпълниш задачата си докрай.

Алис бързо пресметна наум.

— Но в такъв случай стават точно петстотин години! Как е възможно?

За миг Алура се озова отново седнала зад бюрото.

— Лусиън разполага само с половината от живота на една фея. Това прави петстотин години. Те се навършват в нощта на лятното слънцестоене. Тогава Лусиън ще навърши тридесет и три години, а Лусън петстотин.

Алис изпита усещането, че сърцето й се е качило в гърлото. Ако за четири месеца не успееше да открие истинската любов на Лусиън Уор, по нейна вина той за втори път щеше да загуби живота си, но сега заедно с безсмъртната си душа. Раменете й безпомощно се отпуснаха. Бремето бе много по-голямо, отколкото можеше да понесе.

Явно отчаянието бе съвсем ясно изписано на лицето й, понеже Алура се протегна и успокоително я потупа по бузата.

— Хайде, хайде, Алис. Няма причина да си толкова унила. Ще се справиш. Двамата с Ангъс сме убедени, че тъкмо ти ще намериш жената, която съдбата е предопределила за Лусиън.

Ала вместо да я накарат да се почувства по-добре, думите на феята задълбочиха отчаянието й. Жената, предопределена от съдбата? А какво ще стане, ако намери неговата любов, но не с подходящата жена?

Лицето на Алура придоби онова познато изражение, сякаш отново бе прочела мислите й.

— Не се тревожи, че той ще обикне не тази, която трябва. Това не може да се случи. Сърцето няма да му позволи.

След тези думи Алис се почувства по-добре.

Алура отвори уста да добави още нещо, но в същия миг една блестяща вихрушка от разноцветни сияния се материализира до лакътя й. Светлините се уплътниха и образуваха мъжка фигура, висока около седем сантиметра и половина. Това бе фея-вестоносец или сплетник, както ги наричаха в подземния свят.

— Да, Етън? — попита Алура, след като вестоносецът й се поклони.

Етън запърха с разноцветните си крилца, озова се до ухото й и зашепна нещо. Алура кимна и го освободи. Той отново се превърна във вихрушка от искрящи светлини и се стопи в небитието.

Алура остана мълчалива известно време, изучавайки замислено Алис.