Хедър Кулман - По-силна от магия

— Вие сте изключително щедър, милорд!

Лусиън поклати глава.

— По-скоро обичам да награждавам тези, които ми дават полезни съвети.

— Много благородно! Между другото, готвачката е изпекла от онези сладкиши с кайсии, които толкова много обичаш. Може би, преди да си тръгнеш, ще се присъединиш към мен за вечеря?

— Последния път, когато останах за вечеря, свършихме в леглото и аз пропуснах приема, който сестра ми даваше в моя чест. — Устните му се изкривиха в кисела усмивка. — Още ми го натяква!

— Ами ако обещая да не те съблазнявам… — замърка Рейна, припомняйки си с удоволствие споменатата вечер.

Погледът й срещна неговия. Очите му бяха толкова студени и безразлични, че тя потръпна.

— Не се ласкай, скъпа моя. Още не се е родила жена, която да може да ме лиши от разум и да ме съблазни.

— По дяволите, та това е цял палат! — изграчи Хедли и се надигна от седалката, когато слугата отвори вратичката на каретата. Без да чака отговора на Алис, късокракият зъл дух изскочи навън и изчезна в зимния мрак.

Алис не пропусна отвращението, с което слугата сбърчи нос, когато Хедли мина покрай него. Подобно на повечето хора, и той не можеше да го види, но със сигурност го подушваше и смяташе, че ужасното зловоние се носи от нея.

— О, страхотно! — Алис събра полите на роклята си и се приготви също да слезе от каретата. Можеше да си представи колко много покани ще получи, ако се разнесе слухът, че новата повереница на маркиз Тистълуд ухае на помийна яма. А ако не я поканят на нито един бал или вечеря, докато трае сезонът, шансът й да открие истинската любов на Лусиън Уор е точно толкова голям, колкото една фея да отиде на небето. Трябваше да измисли някакъв начин да премахне отвратителната миризма, която се носеше от тялото на Хедли.

Тъкмо обмисляше дали да не примами злия дух да се изкъпе във ведро с лавандулова вода, когато погледът й за пръв път попадна на къщата. Тревогата й тутакси отстъпи пред благоговението.

Хедли бе прав. Това наистина бе палат, построен от бледожълти тухли и бял камък, в стил барок. Елегантният покрив бе украсен с красиво изваяни колони, а над високите прозорци и над входната врата имаше изящни фронтони. От къщата струеше светлина, което създаваше усещането за топлина и уют.

Алис стоеше като омагьосана, без да може да откъсне прехласнатия си поглед, когато зад гърба й се разнесе дискретно покашляне. Не бе сигурна дали кашлицата е предназначена да привлече вниманието й, или се дължеше на невидимата близост на Хедли, който подскачаше край слугата и си мърмореше нещо. Но каквато и да бе причината, червендалестият прислужник кимна към стълбището, най-горе на което се бе изправил внушителният иконом.

Хедли се изкиска весело, спусна се напред, направи няколко акробатически премятания и изчезна във вътрешността на къщата. Алис въздъхна с облекчение, че поне за малко се е отървала от присъствието на миризливия зъл дух и го последва плавно. Обаче облекчението й не трая дълго, защото бе обзета от тревогата около предстоящата си среща с Лусиън Уор.

По време на дългото пътуване от Феърфакс Касъл се бе опитала да придума Хедли да й разкаже всичко, което знаеше за маркиз Тистълуд. Противният малък дух обаче отговаряше на въпросите й с някакви безсмислени недомлъвки. С все по-нарастващ гняв, тя опита всичко — от подкуп до заплахи, за да измъкне някакви конкретни сведения, но напразно. Накрая се отказа и прекара остатъка от отвратителното пътуване на прозореца, вдъхвайки с наслада студения въздух, което я предпази от зловонно задушаване.

„Какъв ли е Лусиън Уор?“ — питаше се тя, докато следваше иконома през просторното преддверие с италианска мозайка и извито стълбище. С изключение на факта, че душата му можеше да се побере в един напръстник, тя не знаеше нищо за маркиз Тистълуд. Присви замислено очи. Дали ще прилича по външност или по характер на мъжа, когото някога бе познавала?

Образът на Лусън де Тистълуд завинаги се бе запечатил в паметта й такъв, какъвто бе последния път, когато го видя. С блестящите златисторуси коси и тюркоазени очи, той бе най-великолепният мъж, когото някога бе срещала. Понякога я болеше да го гледа — толкова бе красив и съвършен, особено със златните си доспехи. А когато й се усмихваше, лицето му бе така мило и озарено от нежност…

Разкаянието я стисна за гърлото и я задави, както винаги щом си спомнеше за Лусън. Защо беше толкова егоистична, самовлюбена и празноглава? Защо не го бе ценила и пазила като истинско съкровище, каквото бе той, вместо да гледа на него като на пионка. Той й бе дал най-скъпоценния дар — любовта си — а в замяна бе получил само болка и страдания.