Хедър Кулман - По-силна от магия

Брадуел видимо се наду, неимоверно поласкан, че могъщият маркиз Тистълуд го моли за съвет, докато Стантън бавно потри ръце.

— Струва ми се, че ще мога да ви помогна — кимна Брадуел. — При условие, разбира се, че момичето има приемлив външен вид, добри обноски и… хм… прилична зестра. — Погледна въпросително към Лусиън.

Лусиън отвърна на погледа му, докато в същото време се опитваше да измисли как да опише Алис, без да му се налага да лъже. Лъжата при каквито и да е обстоятелства, дори и когато би могла да му помогне да се измъкне от затруднена ситуация, бе немислима за него.

Обаче Стивън не страдаше от подобни предразсъдъци или угризения на съвестта.

— О, тя е много привлекателна млада дама — намеси се той. — Няма грешка, откъдето и да я погледнеш.

— Очи, коси? — заразпитва Стантън.

— Руса — промърмори Лусиън и видимо потрепери.

— Като златен ангел — допълни Стивън.

— Фигура? — Въпросът бе зададен от Брадуел, който, когато не сплетничеше, обичаше да оглежда похотливо женските тела.

— Ммм… — Лусиън махна неопределено с ръка.

— Слаба — отново му се притече на помощ Стивън. — Като статуя на гръцка нимфа. Според последните модни увлечения — направо съвършена.

— Дявол да го вземе! — Брадуел и Стантън изглеждаха искрено впечатлени! Лусиън кимна към келнера да му долее чашата. Нима Стивън не разбираше, че това прекалено разкрасено описание на Алис, ще направи разочарованието още по-голямо, когато най-после тези мъже се запознаят с нея? Въздъхна и поднесе чашата към устните си.

— Добре. Много добре. — Стантън толкова усилено потриваше ръце, че Лусиън очакваше всеки миг да се появят дупки върху плата на ръкавиците му.

— Както я описвате, ще бъде истинско украшение за обществото — доволно заключи Брадуел.

При тези думи Лусиън се задави с портото.

Стивън го потупа по гърба и лукаво добави:

— Аз самият вчера се запознах с момичето. Изящната й руса красота идеално хармонира с нежната й душа. Истински диамант. Нали, Тистълуд?

Всички погледи се насочиха към него. Брадуел го фиксираше през монокъла си. Възпирайки желанието си да прониже Стивън с кръвнишки поглед, Лусиън принудено се усмихна. Приятелят му не злепоставяше само себе си с тези лъжи, но завличаше в блатото на измислиците и самия него.

Приемайки усмивката за потвърждение, Брадуел засия.

— Ако и зестрата е толкова голяма, колкото достойнствата й, не се съмнявам, че тя ще превземе обществото като вихрушка! — По начина, по който се взираше през смешния си монокъл, бе ясно, че очаква по-подробни разяснения.

Стивън отвори уста да каже нещо, но Лусиън го ритна толкова силно по пищяла, че той успя да произнесе само едно задъхано: „Оох!“

Избягнал неудобството да чуе, че зестрата на Алис включва половин Англия и лъвски пай от скъпоценностите на короната, Лусиън отвърна:

— Прилична. Като единствена наследница на семейство Феърфакс, тя притежава Феърфакс Касъл, триста и петдесет акра земя и фабрика за вълна. — Макар и да не обясни, че замъкът е полуразрушен, земите пустеят, а фабриката почти не работи, поне бе казал истината.

Брадуел и Стантън изглеждаха напълно удовлетворени. От енергичното кимване дори монокълът на Брадуел падна.

— Обаче трябва да добавя нещо, джентълмени — продължи Лусиън, решил, че след като Стивън го бе принудил да играе тази игра, е нужно да я изиграе докрай. — За разлика от повечето настойници, аз няма да омъжа повереницата си за някой алчен развратник само и само да се отърва от нея. — Поклати глава. — Не. Искам да й избера достоен съпруг със стабилно финансово положение.

— Като се вземат предвид качествата на повереницата ти, смятам, че това няма да представлява никакъв проблем. По-скоро кандидатът ще трябва да отговаря на нейните изисквания и предпочитания — увери го Стантън.

Лусиън презрително изсумтя.

— Нейните предпочитания нямат никакво значение. Тя ще се омъжи за този, когото аз избера, а аз вече достатъчно ясно изложих условията си.

— Да. Достоен мъж със стабилно финансово положение — кимна Стантън, а Брадуел каза на минаващия келнер да донесе перо за писане, мастилница и лист хартия, за да направят списъка. После добави: — Ако нямаш някакви изисквания за възрастта, струва ми се, че няма по-достоен и стабилен мъж от лорд Хадън.

Лусиън се опита да си припомни кой е лорд Хадън, но не успя.

— Не съм сигурен, че го познавам — промърмори той.

— Това не ме изненадва — кимна Стантън. — Сигурно повече от двадесет години не е идвал в Лондон. Предпочита да си стои в… — хвърли въпросителен поглед към Брадуел, — … Лестършир, струва ми се.