Хедър Кулман - По-силна от магия

— Обещавам ти, Алис — с режещ глас продължи той, — че ще ти избера съпруг, достоен за сестрата на човека, спасил живота ми. Отначало може и да не одобриш избора ми, но след известно време ще осъзнаеш мъдростта на преценката ми и ще ми бъдеш благодарна.

Изглеждаше толкова самодоволен, че Алис не се сдържа.

— Нима? И що за мъж проклетата ви мъдрост ще сметне за достоен? Някой надменен и мрачен тип като самия вас?

Очевидно определението мрачен и надменен, не бе нещо ново за Негова светлост, понеже той леко сбърчи нос и почти добронамерено я смъмри:

— Дамите не си служат с думи като „проклет“. Виждам, че ще трябва да поработим доста върху маниерите и езика ти, както и… — Сбърчи многозначително нос. — Чистотата ти.

— Не аз съм тази, която се нуждае от уроци по добро държание. Не виждам нищо лошо и в начина си на изразяване, нито пък в чистотата си!

Лусиън изцъка неодобрително.

— Защо трябва да възразяваш на всяка моя дума? Нима не разбираш, че не можеш да ми наложиш волята си?

— Ако бях на ваше място, нямаше да бъда толкова сигурна.

— Запомни думите ми, Алис! И то добре! Без значение колко упорито ще ми се противопоставяш, в крайна сметка ще стане моето. Ще бъдеш сгодена преди края на сезона и омъжена преди края на годината. — Сякаш въздухът пламна, когато леденият му сив поглед се срещна с мълниите в сините й очи. — Защото, скъпа моя, аз никога не губя! Никога!

Самонадеяният му отговор изви устните й в лека усмивка.

— Никога не казвайте „никога“, милорд!

Лусиън изруга под нос и се свлече в креслото, без да обръща внимание на любопитните погледи на приятелите си от клуба. Досега не се бе чувствал толкова странно. Толкова дяволски обезпокоен. И за всичко бе виновна тази проклета Алис Феър!

Още веднъж мислено се удиви на случилото се. Фактът, че една неопитна госпожица бе разрушила именно това, с което се гордееше най-много — невъзмутимото спокойствие и умението да се владее при всички обстоятелства — бе напълно непонятен за него. Липсата на контрол бе нещо толкова непознато за сдържаната му природа, че сега се чувстваше напълно объркан и не знаеше как ще се справи с невероятната ситуация.

— По дяволите, Тистълуд, никога не съм те виждал в такова мрачно настроение!

Лусиън вдигна поглед от чашата с порто, която унило съзерцаваше, и видя приятеля си Стивън Рандолф, граф на Марчланд, да се отпуска в креслото до него. За разлика от останалите джентълмени в „Уайт“, облечени все в подходящи вечерни облекла, побърканият на тема коне Стивън се бе издокарал с дрехи за езда, които изглеждаха така, сякаш притежателят им току-що е направил последната си обиколка в конюшните на Татърсол. Въпреки нещастието, стоварило се върху плещите му, Лусиън му се усмихна. Без съмнение това, което стърчеше от разрошената кестенява коса на приятеля му, бе сламка сено.

— Тази вечер наистина се чувствам доста зле.

Стивън наклони глава, а топлите му кафяви очи светнаха от любопитство.

— Странно! Трудно ми е да си представя какво те е разстроило толкова много, освен ако… — наклони глава на другата страна, — нямаш някакви неприятности с жена или с кон. — Слабите му страни внезапно се покриха с руменина. — Да не би да е свързано с новия ти жребец? Знаеш, че ще се радвам да го купя.

— Жена е.

— О! — Стивън не си направи труда да скрие разочарованието си. — Нали те предупредих за Рейна? Избухлива, с остър език! Това е от испанската й кръв.

— Не е Рейна, а Алис. — Лусиън пресуши чашата си на един дъх. Само споменаването на името й го караше да ожаднява.

Стивън даде знак на келнера.

— Алис? Нова приятелка, така ли?

Лусиън подигравателно сви устни.

— Едва ли съм от тези мъже, които ще изпаднат в мрачно настроение заради една капризна любовница. Алис е моята нова повереница. Най-невзрачното и най-невъзпитаното малко създание, което съм имал нещастието да срещна.

— Не мога да повярвам на ушите си! Повереница? Кой е този луд, който е могъл да измисли подобно нещо? Не се обиждай, но ти едва ли си бащински тип. Искам да кажа…

— …искаш да кажеш, че мразя децата. — Лусиън горчиво се изсмя. — Не се обиждам, Стивън. Колко жалко, че лорд Феърфакс не е преценил така правилно характера ми, както ти.

— Лорд Феърфакс? Това не беше ли онзи твой приятел, когото промушиха с щик вместо теб? — Стивън високо подсвирна в отговор на мрачното кимване на Лусиън. — Добре си се подредил. Ти му дължиш много повече, отколкото да се погрижиш за дъщеря му.