Агата Кристи - Трагедия в три действия

— Защо ли ще постъпи така, мадмоазел?

— Защото е искала да се отърве от нея. Пробутала я е на Оливър.

— Значи, излиза, че тя е престъпницата?

— Да.

— Каква е била подбудата й?

— Излишно е да ме питате. Мога да предположа само, че е душевно болна. Умните хора са често малко откачени. Не виждам друга причина… в същност не виждам изобщо никаква подбуда.

— Ясно е, че сме в impasse 44 44 Безизходно положение (фр.). Б.пр. . Няма да искам от вас да гадаете за подбудата. Аз самият непрекъснато си задавам този въпрос. Каква е била подбудата за убийството на мистър Бебингтън? Когато успея да отговоря, случаят ще бъде решен.

— Не мислите ли, че е просто лудост?… — подхвърли Ег.

— Не, мадмоазел… не лудост в смисъла, в който вие разбирате. Тук има някаква причина. Аз трябва да открия тази причина.

— Е, тогава довиждане — каза Ег. — Извинявайте за безпокойството, но просто ми хрумна такава мисъл. Налага се да бързам. Отиваме с Чарз на генералната репетиция на „Кученцето се смееше“ — нали знаете, пиесата, която мис Уилз е написала за Анджела Сътклиф. Утре е премиерата.

— Mon Dieu 45 45 Боже мой! (фр.). Б.пр. — възкликна Поаро.

— Какво има? Нещо случило ли се е?

— Да, наистина се случи нещо. Едно хрумване. Една блестяща идея. О, но аз съм бил сляп… сляп…

Ег се вторачи в него. Сякаш съзнаваше чудатостта си, Поаро се овладя. Той я потупа по рамото.

— Мислите, че съм луд. Ни най-малко. Аз чух какво казахте. Отивате да гледате „Кученцето се смееше“ и мис Сътклиф играе в нея. Е, вървете, не ми обръщайте внимание какво говоря.

Ег си тръгна някак разколебана. Останал сам, Поаро закрачи назад-напред из стаята, като си мърмореше под носа. Очите му излъчваха зелен котешки блясък.

— Mais oui 46 46 Но да (фр.). Б.пр. … вече всичко става ясно. Интересна подбуда… такава подбуда никога не съм срещал преди и все пак е логично, а като се имат пред вид обстоятелствата — естествена. Изобщо много интересен случай.

Той мина край масата, на която все още лежеше къщичката му от карти. Като замахна с ръце, помете картите от масата.

— Щастливото семейство, вече нямам нужда от него — каза той. — Задачата е решена. Остава само да се действува.

Той грабна шапката си и облече пардесюто си. След това слезе на по-долния етаж и хопът му повика такси. Поаро даде адреса на апартамента на сър Чарлз.

Когато пристигнаха там, плати на таксито влезе в хола. Портиера го нямаше, беше някъде горе с асансьора. Поаро се заизкачва пеш по стълбата. Точно когато стигна втория етаж, вратата на апартамента на сър Чарлз се отвори и оттам излезе мис Милрей.

Като видя Поаро, тя се сепна.

— Вие ли сте!

Поаро се усмихна:

— Аз съм! Или не съм? Enfin moi 47 47 Въщност аз съм! (фр.). Б.пр. !

Милрей каза:

— Боя се, че няма да намерите сър Чарлз. Той отиде с мис Литън Гор в театър „Вавилон“.

— Аз не търся сър Чарлз. Мисля, че един ден забравих тук бастуна си.

— Ах, ясно. Е, ако позвъните, Темпъл ще ви го намери. Съжалявам, че не мога да остана. Трябва да хвана влака. Заминавам за Кент… при майка ми.

— Разбирам. Няма да ви забавям, мадмоазел.

Той се дръпна, мис Милрей мина и заслиза бързо по стълбата. Тя носеше малко кожено куфарче за книжа.

Но когато изчезна, Поаро като че ли забрави с каква цел бе дошъл тук. Вместо да продължи нагоре към стълбищната площадка, той се обърна и тръгна обратно. Стигна до пътната врата тъкмо навреме, за да види как мис Милрей се качи на такси. Друго такси се приближаваше бавно покрай бордюра на тротоара. Поаро вдигна ръка и го спря. Качи се и нареди на шофьора да проследи първото такси.

Никаква изненада не се появи на лицето му, когато първото такси пое на север и на края спря на Педингтънската гара, макар че Педингтън не е най-подходящата гара за пътуване до Кент. Поаро отиде на гишето за първа класа и поиска билет за Лумът, отиване и връщане. Влакът тръгваше след пет минути. Като се загърна до уши с пардесюто си, защото денят беше студен, Поаро се настани в ъгъла на един първокласен вагон.

Към пет часа пристигнаха в Лумът. Вече започваше да се стъмва. Застанал малко назад, Поаро чу, че мис Милрей бе поздравена от любезния носач на малката гара.

— Охо, мис, не ви очаквахме. И сър Чарлз ли иде?

Мис Милрей отговори:

— Дойдох тук неочаквано. Утре сутринта се връщам. Идвам само да взема някои неща. Не, нямам нужда от кола, благодаря ви. Ще вървя пеш по пътеката през скалите.

Здрачът се бе сгъстил. Мис Милрей крачеше пъргаво по стръмната лъкатушна пътечка. На значително разстояние зад нея вървеше Еркюл Поаро. Той пристъпяше тихо като котка. Когато стигна до Гарваново гнездо, мис Милрей извади от чантата си ключ и мина през страничната врата, оставяйки я открехната. Тя се появи отново след минута-две. Държеше в ръката си ръждясал ключ от врата и електрическо фенерче. Поаро се поотдръпна зад един близък храст.