Агата Кристи - Трагедия в три действия

Мистър Сатъртуейт седеше на терасата на Гарваново гнездо и наблюдаваше домакина си, сър Чарлз Картрайт, който се изкачваше по пътеката откъм морето.

Гарваново гнездо беше модерно бунгало от подобрен тип. То нямаше дървени конструкции, фронтон и други излишни украшения, скъпи на сърцето на всеки третокласен строител. Представляваше обикновена бяла солидна постройка, която мамеше с размерите си, защото беше доста по-голяма, отколкото изглеждаше. Тя дължеше името си на своето местоположение — високо над Лумътското пристанище. И наистина от единия ъгъл на терасата, предпазена със здрава балюстрада, надолу към морето се спущаше отвесен склон. По шосе Гарваново гнездо отстоеше на една миля от града. Пътят вървеше далеч от брега, а после криволичеше високо над морето. До бунгалото можеше да се стигне пеш за седем минути по стръмната рибарска пътечка, по която сър Чарлз Картрайт се изкачваше в момента.

Сър Чарлз беше строен, загорял от слънцето мъж на средна възраст. Той носеше стари сиви спортни панталони и бял спортен пуловер. Имаше лека, полюляваща се походка и когато вървеше, държеше пестниците си полусвити. Девет дути от десет биха казали: „Типичен моряк в оставка… не може да има грешка.“ Десетият, по-проницателен, би се поколебал, озадачен от нещо неопределимо, което изглеждаше фалшиво. И тогава може би ще изникне неочаквано една картина: палуба на кораб — но не истински кораб, а кораб, смален от спуснати завеси от дебела разкошна материя, — един човек, Чарлз Картрайт, застанал на тази палуба, светлина, която го облива, но не слънчева, полустиснатите пестници, леката походка и гласът — непринуденият, приятен глас на английски моряк и джентълмен, многократно усилен по тон.

— Не сър — казва Чарлз Картрайт, — боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос.

И тежките завеси падат със свистене, блясват светлините, оркестърът засвирва в най-модерен синкопиран такт, момичета с прекалено големи панделки в косите подвикват: „Шоколади? Лимонада?“ Първото действие на „Зовът на морето“ с Чарлз Картрайт в ролята на капитан Ванстоун е свършило.

Мистър Сатъртуейт гледаше надолу от наблюдателния си пункт и се усмихваше.

Съсухрено дребно човече, покровител на изкуството и театъра, упорит, но приятен сноб, мистър Сатъртуейт винаги участваше в по-важните домашни и официални приеми (думите „и мистър Сатъртуейт“ фигурираха неизменно в края на списъка на поканените). При това притежаваше голям ум и бе много проницателен наблюдател на хората и нещата.

В момента той мърмореше, клатейки глава:

— Не очаквах това. Не, откровено казано, не очаквах.

По терасата отекнаха стъпки и той обърна глава.

Върху живото, добродушно, вече стареещо лице на едрия, с прошарена коса човек, който придръпна един стол и седна, ясно беше отпечатана професията му. „Доктор“ и „Харли стрийт“. Сър Бартолъмю Стрейндж бе успял в професията си. Той беше известен специалист по нервни болести и наскоро бе получил ненаследствено дворянско звание и титлата „сър“.

Той приближи стола си до стола на мистър Сатъртуейт и каза:

— Какво не очаквахте? А? Хайде, да чуем. — С усмивка мистър Сатъртуейт обърна внимание на фигурата долу, която се изкачваше бързо по пътеката.

— Не очаквах, че сър Чарлз ще остане толкова дълго време в… ъ-ъ… изгнание.

— Дявол да го вземе, аз също не очаквах! — Събеседникът му се разсмя с отметната назад глава. — Аз познавам Чарлз от дете. Следвахме заедно в Оксфорд. Той винаги си е бил такъв — по-добър актьор в личния си живот, отколкото на сцената! Чарлз винаги играе. Не, може другояче… това му е втора природа. Чарлз не излиза от стаята си — той „напуща сцената“ — и обикновено има за случая някаква подходяща реплика. Пък и обича да сменя ролите си… макар че не печели нищо от това. Преди две години се оттегли от сцената — заяви, че искал да води прост селски живот, далеч от обществото, и да се отдаде на старата си страст към морето. Идва тук и си построява това свърталище. Според собствената му представа за проста селска къщурка. Три бани и най-модерни приспособления! И аз като вас, Сатъртуейт, не предполагах, че ще трае дълго. В края на краищата Чарлз е човек като всички — има нужда от публика. Двама-трима капитани в оставка, куп баби и енорийки свещеник не са кой знае каква публика, пред която да играеш. Мислех, че „простият човек с любовта му към морето“ ще изкара най-малко шест месеца. Откровено казано, смятах, че на края тази роля ще му омръзне. Мислех, че след това ще се залови да играе уморен светски човек в Монте Карло или може би шотландски земевладелец — Чарлз обича да сменя ролите си.