Агата Кристи - Трагедия в три действия

Мис Милрей заобиколи зад къщата и се заизкачва по една стръмна буренясала пътечка. Еркюл Поаро тръгна подире й. Мис Милрей вървеше все по-нагоре и по-нагоре, докато внезапно стигна до някаква стара каменна кула, каквито се срещат често по тоя бряг. Тази имаше жалък и порутен вид. Мръсният прозорец обаче беше с перде и мис Милрей пъхна ключа в голямата дървена врата.

Ключът се превъртя с жално скърцане. Вратата се завъртя със стон на пантите си. Мис Милрей с фенерчето си влезе вътре.

С ускорена стъпка Поаро я настигна. Той на свой ред се провря безшумно през вратата. Светлината от фенерчето на мис Милрей проблясваше на пресекулки по стъклени колби, бензинова горелка, разни апарати.

Мис Милрей бе взела един лост. Тя го държеше вдигнат над стъклената апаратура, когато нечия ръка улови ръката й. Тя ахна и се обърна.

Зелените котешки очи на Поаро бяха впити в нейните.

— Не бива така, мадмоазел — каза той. — Защото това, което искате да унищожите, представлява улика.

Еркюл Поаро седеше на голямо кресло. Стенните лампи бяха угасени. Само един розов абажур хвърляше отблясъка си върху фигурата в креслото. Тук имаше като че ли нещо символично: той сам под светлината, а другите трима, сър Чарлз, мистър Сатъртуейт и Ег Литън Гор — публиката на Поаро, — насядали в околния мрак.

Гласът на Еркюл Поаро беше замечтан. Той като че се обръщаше по-скоро към пространството, отколкото към своите слушатели.

— Да възпроизведе престъплението — това е целта на детектива. А за да възпроизведеш едно престъпление, трябва да поставиш факт върху факт, както поставяш карта върху карта, за да построиш къщичка от карти. И ако фактите не съвпадат — ако картата не пази равновесие, е, трябва да почваш къщичката си наново, иначе тя ще рухне…

Както казах неотдавна, има три различни вида ум: драматичният ум — режисьорският ум, който с механични средства създава ефект за действителност; умът, който се поддава лесно на драматични въздействия — това е младият романтичен ум; и най-после, приятели, прозаичният ум — умът, който вижда не синьо море и мимози, а боядисаното платно на театралните декори.

И тъй, mes amis стигам до убийството на Стивън Бебингтън миналия август. През въпросната вечер сър Чарлз Картрайт лансира хипотезата, че Стивън Бебингтън е бил убит. Аз не се съгласих с тази хипотеза. Не можех да повярвам: а) че човек като Стивън Бебингтън може да бъде убит; и б) че е възможно да се даде отрова на определен човек при обстоятелствата, съществуващи нея вечер.

Сега тук съм принуден да призная, че сър Чарлз е бил прав, а аз съм сгрешил. Сгреших, защото разглеждах престъплението от съвсем погрешна гледна точка. Едва преди двайсет и четири часа изведнъж прозрях правилната гледна точка — и позволете ми да кажа, че от тази гледна точка убийството на Стивън Бебингтън е едновременно и логично, и възможно .

Но засега ще отмина този въпрос и ще ви поведа стъпка по стъпка по пътеката, по която сам вървях. Смъртта на Стивън Бебингтън мога да нарека първото действие на нашата драма. Това действие завърши, когато всички напуснахме Гарваново гнездо.

Второто действие на драмата, бих могъл да кажа, започна в Монте Карло, когато мистър Сатъртуейт ми показа вестникарското съобщение за смъртта на сър Бартолъмю. Веднага стана ясно, че аз греша, а сър Чарлз е бил прав. И Стивън Бебингтън, и сър Бартолъмю Стрейндж са убити, и двете убийства представляват част от едно и също престъпление. По-късно едно трето убийство завърши поредицата — убийството на мисиз де Ръшбриджър. Ето защо ни е нужна една логична, разумна хипотеза, която да свързва ведно тези три смъртни случая — с други думи, тези три убийства са извършени от едно и също лице и са били от изгода и полза за това определено лице.

Сега мога да кажа веднага, че главното нещо, което ме безпокоеше, беше фактът, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж е станало след убийството на Стивън Бебингтън. Ако се разглеждат тези три убийства независимо от времето и мястото, вероятностите сочеха, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж, би могло да се каже, е основното или главно престъпление, а другите две убийства са второстепенни по характер — тоест произтичат от връзката на тези две лица със сър Бартолъмю Стрейндж. Обаче, както забелязах и преди — човек не може да извърши престъплението си така, както иска, Стивън Бебингтън бе убит пръв, а сър Бартолъмю Стрейндж — след известно време. Следователно изглежда, че второто престъпление непременно трябва да е произтичало от първото и поради това се налага да търсим в първото престъпление ключа на цялата история.