Агата Кристи - Азбучните убийства

Той млъкна.

— Да?

— Искам да разберете, мосю Поаро, че между тях е нямало нищо подобно. Това са само фантазии на една болна жена. Ето погледнете — той порови из джоба си. — това писмо получих от брат си, когато бях в Малая. Искам да го прочетете, защото то ясно показва какви са били отношенията им.

Поаро взе писмото. Франклин застана зад него и прочете част от него на глас:

„…тук всичко е както винаги. На Шарлота отчасти й облекчиха болките. Бих искал да мога да ти кажа пешо повече. Може би си спомняш Тора Грей? Тя е много мило момиче и голяма утеха за мене. Не знам какво бих правил без нея в тия лоши времена. Нейното съчувствие и интересът й към мене са неизчерпаеми. Тя има изтънчен вкус и нюх към красивото и споделя моята страст към китайското изкуство. Наистина имах късмет, че я открих. Дори една дъщеря не би могла да бъде по-мила и отзивчива. Животът й и бил труден и не винаги щастлив, но аз се радвам, че тук тя намери дом и искрена привързаност.“

— Виждате ли — каза Франклин, — такова е било отношението на брат ми към нея. Той я е имал като дъщеря. Това, което ми се вижда несправедливо, е, че веднага след смъртта на брат ми жена му направо я изгони от къщата! Жените наистина са злобни, мосю Поаро.

— Не забравяйте, че снаха Ви е много болна.

— Знам. Непрекъснато си го повтарям. Човек не бива да я осъжда. Но въпреки това реших да Ви покажа писмото. Не искам да оставате с грешно впечатление за Тора от това, което лейди Кларк Ви е казала.

Поаро ми върна писмото.

— Уверявам Ви — каза той с усмивка, — че никога не си позволявам да си създавам впечатление за някого от чужди думи. Аз сам си съставям мнения.

— Е — каза Кларк и прибра писмото. — все пак се радвам, че Ви го показах. Ето ги и момичетата. Трябва да тръгваме.

В момента, в който излизахме от стаята, Поаро ме повика обратно.

— Твърдо ли си решил да вземеш участие в експедицията, Хейстингс?

— О, да. Не бих се чувствувал добре, ако стоя тука и бездействувам.

— Освен дейността на тялото, съществува и тази на ума, Хейстингс.

— В тази област ти си по-добър от мене — казах аз.

— Ти си безспорно прав, Хейстингс. Прав ли съм, като предполагам, че искаш да кавалерствуваш на една от дамите?

— Прав си.

— И коя по-точно ще бъде удостоена с твоята компания?

— Ъ… не съм мислил още.

— Какво ще кажеш за мис Бърнард?

— Тя е прекалено независима — възпротивих се аз.

— Мис Грей?

— Да. По-добре тя.

— Намирам, Хейстингс, че си един изключителен, макар и прозрачен лъжец! Още от самото начало беше решил да бъдеш целия ден с твоя рус ангел.

— О, стига, Поаро!

— Съжалявам, че трябва да осуетя плановете ти, но се налага да те помоля да придружиш другиго.

— Е, добре. Виждам, че имаш слабост към онова мило дете.

— Ще придружаваш Мери Драуър и моля те, не я изпускай от очи.

— Но защо, Поаро?

— Защото, скъпи приятелю, името й започва с Д. Не трябва да поемаме никакви рискове.

Видях, че искането му е основателно. Отначало ми се струваше пресилено, но после осъзнах, че ако ABC изпитва фанатична омраза към Поаро, то той по всяка вероятност следи всяко негово движение. В такъв случай с убийството на Мери Драуър той би му нанесъл най-силния удар.

Обещах да не се отделям от подопечната си.

Излязох и оставих Поаро да седи в едно кресло до прозореца.

Пред него имаше малка рулетка. Той я завъртя и в момента, когато напусках, извика подире ми:

— Rouge, това е добро предзнаменование, Хейстингс. Късметът се обръща!

Мистър Лидбетър изруга тихо, когато съседът му се препъна, неловко минавайки покрай него, изтърва шапката си върху предното място и се наведе да си я вземе.

И всичко това в кулминационния момент на филма „Нито едно врабче“, тази вълнуваща драма, преливаща от патос, красота и филмови звезди, която мистър Лидбетър беше очаквал с нетърпение цяла седмица.

Златокосата героиня в изпълнение на Катрин Роял (според мистър Лидбетър, най-голямата артистка в света) тъкмо надаваше вик на възмущение: „Никога! По-скоро ще умра от глад! Но аз няма да гладувам. Запомнете тези думи: нито едно врабче няма да падне…“

Мистър Лидбетър раздразнено обърна глава от дясно наляво. Тези хора! Защо, дявол да ги вземе, не могат да почакат до края на филма? Напускат в такъв покъртителен момент!

Впрочем по-добре. Досадният господин вече си излезе. Сега никой не пречеше на мистър Лидбетър да гледа как Катрин Роял стои до прозореца в къщата на Ван Шрайнер в Ню Йорк.