Агата Кристи - Двойно убийство

Разговорът бе приет от енергичната секретарка на Поаро — мис Лемън.

Тя остави стенографския бележник, вдигна слушалката и изрече с равен глас:

— Трафалгар 8137.

Еркюл Поаро се облегна на високия стол и притвори очи. Забарабани унесено с пръсти по ръба на масата. Продължаваше да съчинява наум учтивия текст на писмото, което диктуваше. Мис Лемън закри слушалката с ръка и попита тихо:

— Ще говорите ли по личен въпрос с Нейскум, в Девън?

Поаро сбърчи вежди. Името не му говореше нищо.

— А кой се обажда? — попита предпазливо той. Мис Лемън отново заговори в слушалката.

— Еър рейд 1 1 Въздушна атака ли? — възкликна със съмнение тя. — А, да… бихте ли повторили фамилното име?

Отново се извърна към Еркюл Поаро.

— Мисис Ариадни Оливър.

Веждите на Еркюл Поаро подскочиха нагоре. В паметта му проблясна спомен: разрошена от вятъра посивяла коса… остър профил…

Той се надигна и зае мястото на мис Лемън до апарата.

— На телефона е Еркюл Поаро — тържествено съобщи той.

— Лично мистър Еркюл Поаро ли се обажда? — настоя изпълненият с подозрение глас на телефонистката.

Поаро я увери, че е той.

— Свързвам ви с мистър Поаро — изрече жената. Отчетливият й остър глас бе заменен с чудесен мощен контраалт, който накара Поаро да отмести бързо слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Мосю Поаро, вие ли сте наистина? — попита мисис Оливър.

— Лично аз, мадам.

— Обажда се мисис Оливър. Не знам дали си спомняте за мен…

— Разбира се, че ви помня, мадам. Може ли да ви забрави човек?

— Е, хората забравят понякога — рече мисис Оливър. — Всъщност, доста често. Не мисля, че се откроявам кой знае колко. Или вероятно причината е, че постоянно си променям прическата. Но всичко това е без значение. Надявам се, не ви преча, ако сте много зает?

— Не, не, изобщо не ми пречите.

— Слава Богу, защото съвсем не искам да ви разсейвам. Знаете ли, имам нужда от вас.

— Така ли?

— Да, и то веднага. Можете ли да вземете самолет?

— Аз не пътувам със самолети. Прилошава ми.

— И на мен. Във всеки случай едва ли ще е по-бързо, отколкото с влака, защото единственото най-близко летище е в Ексетър, на доста километри от нас. Така че елате с влака. Има един в дванайсет часа от Падингтьн за Нейскум. Ще успеете. Разполагате с четирийсет и пет минути, стига часовникът ми да е верен — макар че обикновено не е.

— Но къде се намирате, мадам? За какво става дума?

— В Нейс Хаус, Нейскум. На гарата ще ви чака кола или такси.

— Но защо да идвам? За какво става дума? — настоя Поаро.

— Телефоните са на толкова неподходящи места — оплака се мисис Оливър. — Ето този тук е в антрето… Хората минават и говоря!… Изобщо не ви чувам. Но ви очаквам. Всички ще бъдат очаровани да ви видят. Довиждане.

Чу се остро щракване и жената затвори. Линията глухо забръмча.

Доста озадачен, Поаро също остави слушалката и промърмори нещо под нос. Мис Лемън седеше с безучастен вид и държеше молива, готова да продължи. Тя повтори тихо последното изречение на писмото, преди да ги прекъснат:

— Позволете да Ви уверя, уважаеми господине, че хипотезата която излагате…

Поаро махна с ръка, щом чу за хипотезата.

— Беше мисис Оливър — обяви той. — Ариадни Оливър, авторка на детективски романи. Може би сте чели… — но млъкна, сетил се, че мис Лемън чете само нравоучителни четива и се отнася пренебрежително към такива лекомислени неща като кримките. — Настоява да замина за Девъншир днес, веднага — той вдигна очи към стенния часовник, — след трийсет и пет минути.

Мис Лемън вдигна неодобрително вежди.

— Имате време — рече тя.

— По какъв повод?

— Как да ви кажа! Не ми съобщи.

— Колко странно! Защо?

— Защото — промълви замислено Поаро — се страхуваше, че ще я чуят. Да, подчерта го съвсем ясно.

— Ами да, разбира се — каза мис Лемън в защита на шефа си. — Хората само това и чакат! Въобразяват си, че ще се втурнете да разследвате всички случаи! Човек като вас! Винаги съм смятала тия художници и писатели за много неуравновесени — нямат никакво чувство за такт. Да изпратя ли по телефона една телеграма от рода на: „Съжалявам, не мога да напусна Лондон?“

Секретарката посегна към телефона. Гласът на Поаро я спря.

— В никакъв случай! — отсече той. — Точно обратното. Ако обичате, повикайте веднага такси — Поаро повиши тон: — Господи! Сложете тоалетните принадлежности в куфарчето ми. И по-чевръсто. Трябва да хвана влака.