Агата Кристи - Азбучните убийства

— Така ли? Какво съвпадение, нали?

Той се засмя.

— Да не е бил в Бексхил предишния път?

Лили смръщи вежди.

— Нямаше го тогава… Да, спомням си, че го нямаше, защото си беше забравил банския костюм. Мама му го поправяше и кача: „Ето на, мистър Къст така си и замина без банския.“ А аз й казах: „Е, голяма работа, един стар бански. Такова ужасно убийство е станало в Бексхил — едно момиче е било удушено, а ти — бански!“

— Щом му е трябвал бански, значи е отивал на море. Знаеш ли, Лили — лицето му развеселено се набръчка, — представяш ли си това старо изкопаемо да е убиецът.

— Бедният мистър Къст? Той не може да убие дори муха — засмя се Лили.

И те продължиха да танцуват щастлива. Съзнанието им беше изпълнено единствено от удоволствието, че са заедно. Но в подсъзнанието им нещо ги гризеше…

Донкастър.

Мисля, че ще помня този 11-и септември, докато съм жив.

Наистина, щом се спомене Сейнт Леджър, веднага си правя асоциация не с конни състезания, а с убийство. Когато се спомням настроенията, обзели ме тогава, най-ясно изпъква болезненото ЧУВСТВО за безпомощност. Ние бяхме там — Поаро, аз, Кларк. Фрейзър. Мегън Бърнард, Тора Грей и Мери Драуър. И в края на краищата какво можеше да направи всеки от нас?

Ние разчитахме На една празна надежда — на случайността да познаем в една тълпа от хиляди души лице и фигура, бегло видени преди един, два или три месена.

Всъщност шансът беше още по-малък. От всички нас единственият човек, който можеше да го познае, беше Тора Грей.

Нещо от нейното спокойствие беше изчезнало в резултат на силното напрежение. От сдържаното й, уверено държание не беше останала и следа. Тя седеше, кършеше ръце, почти плачеше и несвързано молеше Поаро:

— Аз въобще не го погледнах… Защо, боже мой? Каква глупачка съм била. Вие всички разчитате на мене, а аз ще ви проваля. Защото дори да го видя отново, може да не го позная. Много лоша физиономистка съм.

Поаро, каквото и да ми беше говорил, както и да беше критикувал момичето, сега беше самата любезност. Държанието му беше мило до безкрайност. Направи ми впечатление, че той не беше по-безразличен от мене към изпадналата в отчаяние красива жена.

Той нежно я потупа по рамото.

— Хайде, малката, само не истерия. Не можем да си позволим това. Разбира се, че ще познаете този човек, ако го видите.

— Откъде знаете?

— Съдя по много неща, едно от които е, че след черното идва червено.

— Какво искаш да кажеш, Поаро? — извиках аз.

— Говоря на езика на комарджиите. На рулетка може да се случи дълго време да печели само черно, но рано или късно ще дойде редът на червеното. Така е според теорията на вероятностите.

— Искаш да кажеш, че късметът се обръща?

— Точно така, Хейстингс. И в такива случаи на играча (а също и на убиеца, който в края на краищата е само един вид висш тип играч, тъй като залага не парите, а живота си) му липсва далновидност. Понеже е печелил досега, той си мисли, че ще продължи да печели. Той не може да се откъсне от масата в подходящия момент, когато джобовете му са пълни с пари. Така и убиецът, който е успял веднъж, не може да допусне, че някога ще претърпи неуспех. Той приписва целия успех на себе си. Но аз ви казвам, приятели, че колкото и грижливо да е обмислено едно убийство, то не може да успее без късмет!

— Не отивате ли твърде далеч в разсъжденията си? — възрази Франклин Кларк.

Поаро оживено жестикулираше.

— Не, не. Шансът, ако искате да знаете, е еднакъв, но той трябва да бъде във Ваша полза. Помислете само. Можеше да стане така, че някой да влезне в магазина на мисис Ашър в момента, в който убиецът е излизал. Същият човек можеше да се сети да погледне зад тезгяха, да види убитата жена или да хване престъпника веднага, или да го опише така подробно на полицията, че да го арестуваме в най-скоро време.

— Да, разбира се, това е възможно — призна Кларк. — Тогава цялата работа се свежда до това, че убиецът трябва да се осланя до голяма степен на късмета си.

— Точно така. Убиецът е един вид комарджия и като всички комарджии не знае кога да спре. Мнението му за собствените му способности нараства с всяко ново престъпление. Той има извратено чувство за пропорция. Той не си казва: „Аз бях умен и имах късмет!“ Не, той си казва само: „Аз бях умен!“ Убиецът става все по-самонадеян и тогава, mes amis 61 61 Приятели мои. (фр.) — Б.е.ред. , рулетката се завъртва, после спира и крупието извиква: „Rouge“ 62 62 Червено. (фр.) — Б.е.ред. .