Агата Кристи - Азбучните убийства

Мистър Партридж беше ниско човече, по професия банков чиновник. Той носеше пенсне, беше много слаб и изсушен и много прецизен в изказванията си. Живееше в малка къщичка, спретната и подредена като самия него.

— Мистър… ъ… Поаро — каза той, хвърляйки поглед върху визитната картичка, която моят приятел му бе връчил. — Инспектор Глен ли ви изпраща? С какво мога да ви услужа, мистър Поаро?

— Доколкото разбрах, мистър Партридж, Вие сте последният човек, който е видял мисис Ашър жива.

Мистър Партридж преплете пръстите на ръцете си и изгледа Поаро, като че ли той беше съмнителен чек.

— По този въпрос може много да се спори, мистър Поаро — каза той. — Много хора може да са купували от мисис Ашър след мене.

— Ако е било така, то те не са дошли да съобщят за това.

Мистър Партридж се изкашля.

— Някои хора, мистър Поаро, нямат чувство за обществен дълг.

Той ни изгледа през очилата си като кукумявка.

— Много вярно — промърмори Поаро. — Вие, доколкото разбрах, сте отишли в полицията по собствено усмотрение.

— Разбира се, че по собствено. Още щом научих за тази поразителна случка, разбрах, че моите сведения могат да бъдат полезни и съответно се явих пред полицията.

— Много уместно сте постъпили — тържествено заяви Поаро. — Може би ще бъдете така любезен да повторите разказа си пред мене.

— Разбира се. Прибрах се в къщи и точно в 17:30…

— Извинете, откъде знаехте с такава точност часа?

Мистър Партридж се раздразни малко, че го прекъснаха.

— Църковният часовник тъкмо биеше. Погледнах моя часовник и видях, че е с една минута назад. Това беше точно преди да вляза в магазина на мисис Ашър.

— Винаги ли купувахте оттам?

— Доста често. Магазинът ми е на път за в къщи. Един или два пъти седмично купувам оттам две унции мек тютюн за лула „Джон Котън“.

— Познавахте ли изобщо мисис Ашър? Знаехте ли нещо за живота или за миналото й?

— Абсолютно нищо. Освен във връзка с покупката или някоя случайна забележка за времето, друго нищо не говорех с нея.

— Знаехте ли, че мъжът й е пияница, който често я е заплашвал, че ще я убие?

— Не, абсолютно нищо не знаех за нея.

— Все пак сте я познавали по външен вид. Да Ви е направило снощи впечатление нещо необикновено във вида й? Да е изглеждала някак си развълнувана или разстроена?

Мистър Партридж се замисли.

— Доколкото забелязах, изглеждаше както винаги — каза той.

Поаро стана.

— Благодаря Ви, мистър Партридж, че ми отговорихте на въпросите. Случайно да имате в къщата „ABC“? Искам да погледна кога има влак за Лондон.

— На етажерката точно зад Вас — каза мистър Партридж.

На въпросната етажерка имаше „ABC“, един „Брадшо“, годишната борсова книга, указателят на Кели, „Кой е кой“ и един местен телефонен указател.

Поаро сне „ABC“ справочника, престори се, че търси разписанието на влака, после поблагодари на мистър Партридж и се сбогува.

Следващата ни среща беше с мистър Албърт Ридъл и беше коренно различна по характер. Мистър Албърт Ридъл беше кантонер и нашият разговор премина под акомпанимента на тракането на чиниите от страна на неговата явно нервна жена, ръмженето на кучето му и неприкритата враждебност на самия мистър Ридъл.

Той беше едър, тромав гигант с широко лице и малки подозрителни очички. Ядеше баница с месо и пиеше много силен чай, като в същото време ни хвърляше сърдити погледи над ръба на чашата си.

— Казах вече веднъж всичко, каквото имах да кажа, ясно ли е? — изръмжа той. — Какво общо имам аз с тази работа в края на краищата? Казах го вече на проклетите полицаи, а сега трябва наново да си отварям ченето заради двама мръсни чужденци.

Поаро ми хвърли един бърз развеселен поглед и после каза:

— Искрено Ви съчувствувам, но какво да се прави? Става дума за убийство, нали разбирате? Трябва да бъдем много, много внимателни.

— По-добре кажи на господина каквото иска, Бърт — каза нервно жената.

— Я си затваряй мръсната уста! — изрева гигантът.

— Струва ми се, че не сте отишли в полицията по собствено желание.

Поаро вмъкна тази забележка много внимателно.

— Защо, по дяволите, да ходя там? Това не ми влиза в работата.

— Въпрос на мнение — каза Поаро безразлично. — Станало е убийство и полицията иска да разбере кой е бил в магазина. Аз мисля, че щеше да бъде… как да се изразя… много по-естествено, ако сам бяхте отишъл.

— Аз си имам моя работа! Не съм казал, че нямаше да отида, ако имах време…

— Обаче ето на! На полицията е било съобщено името Ви като човек, когото са видели да влиза в магазина на мисис Ашър, и трябвало да идва при Вас. Останаха ли доволни от разказа Ви?