Агата Кристи - Азбучните убийства

— Извинете, господине — казах на Поаро. — Струва ми се, че грешно сте осведомен. На мене ми казаха, че е бил нисък, тъмен мъж.

Избухна разгорещен спор, в който взеха участие пълната дама, кльошавият й съпруг и някакво прегракнало чираче. Били забелязани не по-малко от четирима ниски, тъмни мъже, а прегракналото чираче видяло и един висок, рус човек.

— Само че нямаше никаква брада — добави то със съжаление.

Най-после, с покупките в ръце, напуснахме магазина, без да си направим труда да коригираме лъжите си.

— И за какво беше цялата тази работа, Поаро? — попитах аз малко укорително.

— Parbleu 15 15 Що за въпрос. (фр.) — Б.е.ред. , исках да преценя какъв е шансът за един чужденец да влезе незабелязан в отсрещния магазин.

— Не можеше ли просто да попиташ, без да съчиняваш толкова лъжи?

— Не, mon ami. Ако бях „просто попитал“, както казваш, не бих поучил отговор на нито един от въпросите си. Ти самият си англичанин, Хейстингс, но все пак виждам, че не знаеш как реагират англичаните на пряко зададен въпрос. Те неминуемо стават подозрителни и резултатът е, че млъкват. Ако аз бях помолил тези хора да ми дадат нужните сведения, те щяха да се затворят в себе си като стриди. А така, като правя някакво нелепо и неуместно изявление, на което ти започваш да противоречиш, езиците им моментално се развързват. Освен това научихме, че именно по него време те са най-заети, което ще рече, че всеки е погълнат от собствената си работа и че доста хора минават тогава по улицата. Нашият убиец добре е подбрал времето си, Хейстингс.

Той помълча, сетне добави с укор в гласа:

— Как може да нямаш никакъв здрав разум в главата си. Хейстингс? Аз ти казах да направиш някаква покупка, а ти като че ли нарочно избираш ягоди! Те вече започнаха да се процеждат през кесията и застрашават хубавия ти костюм.

Малко объркан, аз забелязах, че той има право, и побързах да връча ягодите на едно малко момченце, което много се учуди и ме погледна подозрително. Поаро добави и марулята и с това окончателно го изуми.

Той продължи да ме поучава:

— Никога не купувай ягоди от евтина зарзаватчийница. Ягодата, когато не е тясно откъсната, винаги пуска сок. Купи банан, малко ябълки, дори зелка, но ягоди…

— Това беше първото, което ми дойде наум — казах аз, за да се оправдая.

— Това говори лошо за твоето въображение! — сухо отвърна Поаро.

Той се спря на тротоара.

Къщата вдясно от магазина на мисис Ашър беше необитаема. На един от прозорците имаше надпис: „Дава се под наем“. Къщата от другата страна беше с не особено чисти муселинови пердета.

Натам се запъти Поаро и тъй като нямаше звънец, изпълни една серия от силни удари по вратата. След известно закъснение вратата ни отвори едно много мръсно дете, чийто нос се нуждаеше от малко внимание.

— Добър вечер — каза Поаро. — Вътре ли е майка ти?

— К’во? — каза детето.

То ни зяпаше с неодобрение и дълбоко подозрение.

— Майка ти — каза Поаро.

Бяха му необходими десетина секунди, за да възприеме съобщението, след което детето се обърна и като изкрещя по посока на стълбите „мамо, търсят те!“, се оттегли някак си прибързано в мрачната вътрешност на къщата.

Една жена с остро лице надникна отгоре през перилата и започна да слиза.

— Няма смисъл да си губите времето… — започна тя, но Поаро я прекъсна.

Той свали шапка и церемониално се поклони.

— Добър вечер, мадам. Аз съм репортьор на „Вечерна светлина“. Идвам да Ви помоля да приемете един хонорар от пет лири и да ни разрешите да напишем статия за Вашата покойна съседка мисис Ашър.

Сърдитите думи замръзнаха на устните й и тя слезе, като пътьом си оправяше косата и подръпваше надолу полата си.

— Влезте, моля ви. Тук, вляво. Бихте ли седнали?

Малката стаичка беше натъпкана с една масивна гарнитура в псевдоякобински стил, но ние сполучихме да се проврем през вратата и да седнем на някакъв твърд диван.

— Трябва да ме извините — говореше жената, — съжалявам, че преди малко ви говорех така рязко, но само да знаехте колко безпокойства ми създават разните амбулантни търговци. Непрекъснато идват и какво ли не продават: и прахосмукачки, и чорапи, и лавандула, и разни подобни глупости. И всички са толкова красноречиви и любезни. Даже името ми научили — мисис Фаулър това, мисис Фаулър онова…

Поаро ловко подхвана името:

— Надявам се, мисис Фаулър, че ще изпълните молбата ми.

— Не знам, не мога да ви кажа с положителност.

Но петте лири стояха примамливо пред погледа на мисис Фаулър.