Агата Кристи - Азбучните убийства

— Струва ми се, че Оувъртън не е много далеч оттук. Да прескочим ли дотам за един разговор с племенницата на убитата?

— Не трябва ли да видиш по-напред магазина, където е извършено престъплението?

— Предпочитам да сторя това по-късно. Имам известни съображения.

Той не даде повече обяснения и след няколко минути ние вече се носехме по пътя за Оувъртън.

Адресът, който ни даде инспекторът, ни отведе пред една голяма къща, на около една миля извън селището по посока на Лондон.

На позвъняването ни отговори едно хубаво тъмнокосо момиче със зачервени от плач очи.

Поаро попита любезно:

— Струва ми се, че Вие сте Мери Драуър, прислужницата в тази къща?

— Да, сър, точно така. Аз съм Мери.

— Тогава ще можем ли да поговорим с Вас няколко минути, ако Вашата господарка няма нищо против? Касае се за леля Ви, мисис Ашър.

— Госпожата излезе, сър. Сигурна съм, че тя не би имала нищо против. Заповядайте вътре.

Тя отвори вратата на малка всекидневна стая и ние влязохме; Поаро седна на един стол близо до прозореца и погледна изпитателно момичето.

— Предполагам, че вече знаете за смъртта на леля си.

Момичето кимна; очите отново се напълниха със сълзи.

— Научих тази сутрин, сър. Полицията беше тук. О, това е ужасно! Горката леля! Животът й беше толкова тежък, а на всичко отгоре и този ужасен край!

— Полицията не каза ли, че трябва да отидете в Андоувър?

— Казаха, че трябва да присъствувам на следствието в понеделник, сър. Аз нямам къде да отида там — в никакъв случай не бих могла да преспя и една нощ в онова проклето място. Освен това не бих искала да оставям господарката без прислужница дълго време.

— Вие обичахте леля си, нали, Мери? — ласкаво попита Поаро.

— Разбира се, сър. Тя винаги беше толкова добра към мене. Аз отидох да живея при нея в Лондон, след като почина майка ми. Бях на 11 години. Постъпих на служба на 16 години, но винаги прекарвах почивния си ден при леля. Тя имаше големи неприятности с този немец. Наричаше го „моя стар дявол“. Проклетият търтей никога не я оставяше на мира.

Момичето говореше с ожесточение.

— Леля Ви никога ли не се е опитвала да се освободи от това преследване по законен път?

— Но той й беше съпруг, сър, от това положение човек не може да се отърве.

Момичето говореше просто, но с убеждение.

— Кажете ми, Мери, той заплашваше ли я, или не?

— О, да, сър, той говореше ужасни неща: че щял да й пререже гърлото, и от този род. Ругаеше и псуваше и на немски, и на английски. И все пак леля казваше, че е бил красив мъж, когато се оженила за него. Страшно е, като си помисли човек докъде стигат хората.

— Така е. И затова, предполагам, че след като лично сте имали не един случай да чуете подобни заплахи, Вие не сте се учудили, когато сте научили какво е станало.

— Напротив, сър, много се учудих. Виждате ли, никога през ум не ми е минавало, че той мисли това, което говори. Мислех си, че това са просто отвратителни приказки и нищо повече. Пък и леля като че ли не се страхуваше от него. Виждала съм го как се измъква с подвита опашка, като виновно куче, щом тя се ядоса. Той се страхуваше от нея, ако искате да знаете.

— И все пак тя му е давала пари.

— Но той беше неин мъж, сър.

— Да, Вие вече казахте това.

Той помълча една-две минути, после каза:

— Да предположим, че въпреки всичко той не я е убил.

— Не я е убил? — тя широко отвори очи.

— Да, точно това исках да кажа. Да предположим, че някой друг я е убил. Имате ли някаква представа кой може да бъде този „някой друг“?

Момичето го погледна още по-учудено.

— Нямам никаква представа, сър. Това изглежда невероятно, нали?

— Леля Ви от никого ли не се страхуваше?

Мери поклати глава.

— Леля не се страхуваше от никого. Тя имаше остър език и можеше да излезе срещу всеки.

— Не сте ли я чули да споменава, че някой й има зъб за нещо?

— Не, сър.

— Да е получавала някога анонимни писма?

— Какви писма казахте, сър?

— Неподписани писма или пък подписани с нещо като ABC?

Той я гледаше изпитателно, но явно момичето беше в недоумение. Тя учудено поклати глава.

— Освен Вас леля Ви има ли други роднини?

— Вече не, сър. Били са десет деца, но само три са оживели. Чичо Том го убиха през време на войната, чичо Хари замина за Америка и оттогава няма никаква вест от него. Мама също почина, така че само аз й останах.

— Имаше ли леля Ви някакви спестявания? Някакви скътани пари?

— Имаше малко в спестовната каса, колкото за едно прилично погребение, както казваше тя. Иначе имаше колкото да свързва двата края. Какво друго може да се очаква с такъв камък на шията като нейния мъж?