Агата Кристи - Азбучните убийства

— Всичко това са само предположения — възразих аз, — които на практика не ни помагат с нищо.

— Ти винаги си предпочитал кибритената клечка, пепелта от цигарата, следите от обувките. Но поне можем да си зададем няколко конкретни въпроси: „Защо справочника «ABC»? Защо мисис Ашър? Защо именно Андоувър?“

— Миналото на жената изглежда ясно като бял ден — започнах да разсъждавам аз. — Разговорите с онези двамата ни разочароваха. Не можаха да ни кажат нищо, което да не знаехме.

— Да ти кажа правата, аз и не очаквах много. Но ние не можехме да пренебрегнем двама вероятни кандидати за убийци.

— Нима допускаш…

— Поне има възможност убиецът да живее „във“ или „около“ Андоувър. Това е един вероятен отговор на нашия въпрос „Защо именно Андоувър?“ Налице са двама души, които са били в магазина по въпросното време. Всеки един от тях би могъл да бъде убиецът. И засега нищо не ни говори, че единият от тях не е убиецът.

— Сигурно онзи непохватен грубиянин Ридъл — предложих аз.

— О, аз бих отхвърлил Ридъл веднага. Той беше нервен, нападателен, явно неспокоен…

— Но именно това показва…

— Характер, абсолютно противоположен на човека, който е написал писмото. Ние трябва да търсим самонадеян и сигурен в себе си човек.

— Някой, който ще се стреми да привлече вниманието ли?

— Може би. Някои хора крият в себе си много суета и самодоволство, преструвайки се на нервни и безобидни.

— Да не мислиш, че е малкият мистър Партридж…

— Той е много по-скоро le type 17 17 тип (в случая — такъв тип човек). (фр.) — Б.е.ред. . Повече от това не мога да кажа. Той действува, както би действувал авторът на писмото: веднага отива в полицията, привлича вниманието върху себе си, наслаждава се на създалата се ситуация.

— Наистина ли мислиш…

— Не, Хейстингс. Лично аз съм убеден, че убиецът не е от Андоувър, но ние не трябва да пренебрегваме нито една следа. И въпреки че непрекъснато казвам „той“, не бива да изключваме възможността, че и жена може да бъде замесена.

— Не може да бъде!

— Съгласен съм, че начинът, по който е била нападната, е по-скоро дело на мъж. Но анонимните писма се пишат по-често от жени, отколкото от мъже. Не бива да забравяме това.

Помълчах малко и после казах:

— Каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Енергичният ми Хейстингс — каза Поаро и ми се усмихна.

— Не, кажи, какво ще правим сега?

— Нищо.

— Нищо? — разочарованието прозвуча явно в гласа ми.

— Да не би да съм вълшебник или магьосник? Какво искаш от мене да направя?

Помислих и видях, че е трудно да му отговоря. Но въпреки това бях убеден, че трябва да действуваме и че не бива да стоим със скръстени ръце.

— Имаме справочника, писмото и плика… — казах аз.

— В тази насока се действува, естествено. Полицията разполага с всички необходими за подобни разследвания средства. Ако има нещо за откриване, бъди сигурен, че те ще го открият.

Трябваше да се задоволя с толкова.

Странно, но следващите няколко дена Поаро не беше никак разположен да обсъжда случая с мене. Щом отворех уста да кажа нещо във връзка с убийството, той нетърпеливо махваше с ръка. Страхувах се, че в себе си виждах причината за това. В случая с убийството на мисис Ашър Поаро беше претърпял неуспех. ABC го предизвика и ABC спечели.

Моят приятел, чийто живот беше една непрекъсната поредица от успехи, стана чувствителен към своя неуспех до такава степен, че дори не можеше да понася разговори на тази тема. Това беше може би дребнаво за един велик човек, но успехите могат да главозамаят и най-трезвия от нас. В случая с Поаро главозамайването се беше зародило преди дълги години и нищо чудно, че най-накрая резултатът започна да се забелязва. Разбирайки това, аз уважавах слабостта на приятеля си и престанах да засягам болната тема.

Прочетох във вестника репортажа за следствието. Беше много къс и не се споменаваше нищо за писмото на ABC, а присъдата беше „убийство, извършено от неизвестна личност“. Престъплението почти не привлече вниманието на пресата. То не притежаваше никакви сензационни особености. Убийството на старата жена от глухата уличка беше изместено от по-вълнуващи теми.

Да си призная, и в моето съзнание случаят беше избледнял и струва ми се, че това се дължеше отчасти на факта, че ми беше неприятно да свързвам понятието „неуспех“ с Поаро; но на 25-ти юли отново ми беше напомнено за това.

Не бях виждал Поаро няколко дена, защото заминах за Йоркшър да прекарам там уикенда. Завърнах се в понеделник следобед, а писмото пристигна с пощата в 6 часа. Спомням си как Поаро внезапно и остро си пое дъх, като отваряше плика.