Агата Кристи - Смърт в облаците

Джейн неочаквано го дръпна за ръкава.

— Виж! Ето там е мистър Кланси… писателят… Седи сам до стената. Можем да го проследим.

— Нали щяхме да ходим на театър?

— Остави театъра! Имам чувството, че това може да се окаже важно. Ти каза, че искаш да проследиш някого и възможността е налице. Човек не знае… Може и да открием нещо.

Ентусиазмът на Джейн беше заразителен. Норман се съгласи веднага.

— Както казваш, човек никога не знае какво може да се случи — каза той. — Докъде е стигнал с вечерята си? Не мога да видя, без да се обърна, а не искам да направя впечатление.

— Горе-долу докъдето и ние — отговори Джейн. — По-добре е да побързаме и да платим сметката, за да сме готови да излезем заедно с него.

Решиха да Действат. Когато най-накрая дребният мистър Кланси плати сметката си и излезе навън на „Дийн стрийт“, Норман и Джейн бяха доста близо по петите му.

— В случай, че реши да вземе такси — обясни Джейн.

Но мистър Кланси не взе такси. Той тръгна бавно по лондонските улици с преметнат през ръката шлифер, който от време на време се влачеше по тротоара. Движеше се някак си хаотично. Понякога тръгваше бързо напред, почти тичешком, а понякога забавяше крачка и почти спираше. Веднъж на самия бордюр преди да пресече улицата, той спря с крак, увиснал във въздуха, и много им заприлича на забавен филмов кадър.

Посоката му също не беше определена. По едно време започна да завива само вдясно, докато не описа пълен кръг. Джейн почувства, че я обзема вълнение.

— Виждаш ли? — каза тя възбудено. — Страхува се да не го следят. Опитва се да се отърве от нас.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Кой нормален човек иначе би се движил в кръг?

— О!

Тъкмо завиха зад ъгъла и едва не се блъснаха в този, когото следяха. Той беше спрял и се бе втренчил над витрината на някаква месарница. Естествено самият магазин беше затворен, но вниманието на мистър Кланси бе привлечено от нещо над него.

— Идеално — каза той гласно. — Точно каквото търся. Какъв късмет!

Мистър Кланси извади бележник и много внимателно записа нещо. След това отново тръгна с бързи крачки, тананикайки си някаква мелодия.

Сега определено се бе запътил към Блумсбъри. Понякога, когато се обърнеше встрани, двамата виждаха, че устните му се движат.

— Нещо се е случило — каза Джейн. — Изпаднал е в голяма беда. Говори си сам и дори не си дава сметка за това.

Докато той чакаше пред някакъв светофар, за да пресече, Норман и Джейн почти се изравниха с него.

Оказа се вярно — мистър Кланси си говореше сам. Лицето му изглеждаше пребледняло и напрегнато. Дори успяха да дочуят няколко откъслечни думи:

— Защо не говори тя? Защо? Трябва да има причина?

Светна зелено. Когато стигнаха до отсрещния тротоар, мистър Кланси каза:

— Сега разбирам! Но естествено! Това е начинът да я накарат да замълчи.

Джейн ощипа Норман с всичка сила.

Сега мистър Кланси тръгна съвсем бързо. Шлиферът му се влачеше по земята безмилостно. Писателят правеше големи крачки, без да обръща внимание на преследвачите си.

Най-накрая, напълно неочаквано, той стигна до една къща, отключи вратата и влезе.

Норман и Джейн се спогледаха.

— Това е неговата къща — каза Норман. — „Кардингтън скуеър“ четиридесет и седем. Този адрес даде при предварителното следствие.

— Е, добре — отвърна Джейн. — Може би след малко ще излезе отново. И в края на краищата ние чухме нещо… Някой… жена… трябва да бъде накарана да мълчи, а някаква друга жена не казва нищо. Боже мой, звучи точно като в криминален роман.

От тъмнината се чу глас:

— Добър вечер.

Собственикът на гласа излезе напред. В светлината на лампата се появи чифт величествени мустаци.

— Eh, bien — каза Еркюл Поаро. — Хубава вечер за преследване, нали?

От двамата смутени млади хора Норман Гейл пръв възвърна самообладанието си.

— Разбира се — каза той. — Това е мосю… мосю Поаро. Все още ли се опитвате да махнете нетното от репутацията си, мосю Поаро?

— А, значи си спомняте малкия ни разговор. Нима подозирате дребния мистър Кланси?

— Както и вие — намеси се Джейн. — Иначе защо ще дойдете тук?

Поаро я изгледа за миг замислено.

— Мислили ли сте някога за убийствата, мадмоазел? Искам да кажа хладнокръвно, безпристрастно?

— Струва ми се, че никога не съм мислила за нещо такова… поне до неотдавна — отговори Джейн.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, сега мислите за това, защото сте лично засегната. А аз се занимавам с престъпления от много години. Изработил съм си свой собствен начин да гледам на нещата. Кое според вас е най-важното нещо, когато трябва да се разкрие убийство?