Агата Кристи - Смърт в облаците

В писмото Норман предлагаше да вечерят заедно в събота вечер. На обяд в събота, когато получи за първи път повишената си заплата, Джейн се почувства преизпълнена с радост.

„Като си помисля само — каза си тя — колко се тревожех онзи ден в самолета! Всичко се нареди чудесно! Животът просто е прекрасен!“

Почувства се толкова окрилена, че реши да си позволи да обядва в „Корнър Хаус“ и да се наслаждава на музиката, докато се храни.

Тя седна на маса за четирима, на която вече седяха една жена на средна възраст и млад мъж. Жената тъкмо свършваше обяда си. След малко тя повика келнера, за да плати, грабна огромен куп пакети и излезе.

Както обикновено, докато се хранеше, Джейн четеше книга. Когато обърна страницата, тя вдигна поглед и забеляза, че младият човек срещу нея я гледа напрегнато. Тя си даде сметка, че лицето му й е познато.

Тъкмо когато направи това откритие, младият мъж срещна погледа й и кимна.

— Извинете, мадмоазел, не ме ли познахте?

Джейн се вгледа в него още по-внимателно. Имаше светло момчешко лице — привлекателно повече заради живостта си, отколкото заради някаква истинска хубост.

— Наистина, официално не сме се запознавали — продължи младият мъж, — освен ако едно убийство и даването на показания в съда могат да се приемат за запознанство…

— Но, разбира се! — възкликна Джейн. — Колко съм глупава! Лицето ви ми се стори познато… Вие сте…

— Жан Дюпон — отговори мъжът и се поклони смешно и доста ангажиращо.

Изведнъж Джейн си спомни една забележка на Гледис, изречена може би без излишна деликатност: „Ако един е тръгнал след теб, без съмнение ще има и други. Изглежда това е природен закон. Понякога стават дори трима или четирима.“

Джейн винаги беше водила скромен, изпълнен с труд живот (до голяма степен като думите, които обикновено казват след това за момичетата, които избягат с някого: „Тя беше весело, умно момиче и нямаше никакви приятели мъже.“) Джейн също беше „весело, умно момиче“ и нямаше приятели мъже. Сега й се струваше, че мъжете просто се тълпят около нея. Нямаше никакво съмнение в това — лицето на Жан Дюпон, наведен напред над масата, изразяваше повече от обикновеното учтиво внимание. Беше доволен, че седи срещу Джейн.

Беше повече от доволен — беше щастлив.

Джейн си каза, изпълнена със съмнение: „Все пак той е французин. Човек трябва много да внимава с французите, всички говорят това.“

— Значи още не сте напуснали Англия — каза Джейн и се прокле заради глупостта на забележката си.

— Да. Баща ми чете лекции в Единбург и бяхме отседнали при приятели. Но утре се връщаме във Франция.

— Аха.

— Полицията още ли не е арестувала никого? — попита Жан Дюпон.

— Не. Напоследък и във вестниците не пише нищо. Може би са се отказали.

Жан Дюпон поклати глава.

— Не, не могат да се откажат. Работят тихомълком.

— Той направи изразителен жест. — На тъмно.

— Недейте — каза Джейн смутено. — Карате ме да треперя.

— Наистина. Никак не е приятно да си бил толкова близо, когато са убили човек… — И добави: — А аз бях по-близо от вас… Много по-близо. Понякога дори не мога да мисля за това…

— Кой според вас го е направил? — попита Джейн.

— Много пъти съм си задавала този въпрос.

Жан Дюпон сви рамене:

— Не съм аз. Тя беше прекалено грозна!

— Нима — отвърна Джейн — не бихте предпочели да убиете грозна жена, вместо красива?

— Ни най-малко. Ако една жена е красива, човек се привързва към нея… тя започва да се отнася зле с него… кара го да ревнува… да полудява от ревност. Накрая си казва: „Добре, ще взема да я убия. Това ще е някакво удовлетворение.“

— А нима е удовлетворение?

— Това, мадмоазел, не мога да зная, защото все още не съм опитвал. — Той се засмя и поклати глава.

— Но една стара, грозна жена като мадам Жизел… На кого му е потрябвало да я убива?

— Е, това е един начин да погледнем на нещата — каза Джейн и се намръщи. — Струва ми се ужасно, когато си помисля, че някога сигурно е била млада и красива…

— Да, зная — отговори той и изведнъж доби мрачен вид. — Голямата трагедия на този живот е, че жените остаряват.

— Изглежда мислите доста за жените и външния им вид — забеляза Джейн.

— Естествено. Това е най-интересното нещо. Струва ви се странно, защото сте англичанка. Англичаните мислят най-напред за работата си, след това за любимия си спорт и най-накрая, ама съвсем накрая, за жените си. Да, наистина е така. Спомням си веднъж в някакъв малък хотел в Сирия имаше един англичанин, чиято жена се разболя. Самият той до някаква дата трябваше да замине за Ирак. Е, добре, може и да не повярвате, но този човек остави жена си и замина, за да изпълни „дълга си“ навреме. И двамата смятаха това за абсолютно нормално! Жена му дори твърдеше, че това е благородна, неегоистична постъпка. Само че лекарят, който не беше англичанин, го смяташе за варварин. Жената е човешко същество и би трябвало да стои на първо място… Работата е нещо далеч по-маловажно.