Агата Кристи - Смърт в облаците

— Не съм сигурна — отговори Джейн. — Предполагам, че работата е по-важното нещо.

— Но защо? Виждате ли, вие също мислите така. С работата си човек печели пари… Когато се грижи и угажда на жена си, той ги харчи… Второто е далеч по-благороден идеал от първото.

Джейн се засмя.

— Е, добре — каза тя. — Струва ми се, че предпочитам да ме смятат за лукс и за прищявка, а не за първо задължение. Предпочитам един мъж да мисли, че е удоволствие да се грижи за мен, а не да ме възприема като задължение.

— Едва ли някой би ви възприел като задължение, мадмоазел.

Джейн се изчерви леко заради искреността в тона на младия мъж. Той продължи да говори бързо:

— Само веднъж преди това съм бил в Англия. Онзи ден ми беше много интересно… На предварителното следствие… Да наблюдавам три очарователни млади жени, толкова различни помежду си…

— И какво си мислехте за нас? — попита Джейн с любопитство.

— Тази лейди Хорбъри… Пфу! Много добре ми е познат нейният тип. Екзотика и скъпи удоволствия. Можеш да ги видиш край масата за бакара… нежно лице с ледено изражение… и си даваш сметка, много добре си даваш сметка какво ще бъде след примерно петнадесет години. Тази дама живее заради сензацията, заради голямата игра, може би заради наркотиците… О, никак не е интересна!

— А мис Кър?

— Тя е типична, типична англичанка. От онези, на които всеки собственик на магазин по Ривиерата би продал стока на кредит… Нашите търговци имат много добър нюх. Дрехите й са прекрасно ушити, но приличат на мъжки. Ходи, сякаш цялата земя е нейна собственост. Не, това не е поза… Тя просто е англичанка. Винаги може да познае от коя част на Англия е някой. Наистина. Попадал съм на такива в Египет. „Какво? Еди-кои си са тук? Йоркшърските Еди-кои си или Шропшърските еди-кои си?“

Той имитираше добре. Джейн се засмя на провлечения му аристократичен изговор.

— А за мен? — попита тя.

— За вас. Казах си: „Колко чудесно би било, колко прекрасно би било, ако я видя още веднъж.“ И ето ме сега седя на една маса с вас. Понякога боговете уреждат нещата много добре.

— Вие сте археолог, нали? — попита Джейн. — Правите разкопки?

Жан Дюпон започна да й разказва за работата си и тя се заслуша с внимание.

Когато свърши, Джейн въздъхна.

— Пътували сте из толкова много страни! Видели сте толкова много! Всичко това звучи фантастично. А аз никога няма да отида никъде и няма да видя нищо.

— Харесва ли ви това? Искате ли да пътувате в чужбина и да видите диви места? Но не забравяйте, че там няма да можете да къдрите косата си.

— Косата ми се къдри сама — отвърна Джейн с усмивка.

Тя погледна часовника на стената и бързо повика келнера, за да плати сметката.

Жан Дюпон беше леко смутен.

— Мадмоазел — каза той, — бих искал… ако позволите… Както казах, утре се връщам във Франция и бих искал да ви поканя на вечеря…

— Съжалявам, но не мога. Вече имам уговорка с един човек за тази вечер.

— О! Съжалявам, наистина съжалявам. Ще дойдете ли скоро във Франция?

— Предполагам, че не.

— Аз също не зная кога ще дойда отново в Лондон. Не е ли тъжно?

Той замълча и улови ръката на Джейн.

— Много се надявам скоро да ви видя пак — каза той и гласът му звучеше искрено.

Горе-долу по времето, когато Джейн излизаше от фризьорския салон на Антоан, Норман Гейл казваше с професионален тон:

— Боя се, че е малко възпалено… Дайте ми знак, ако заболи.

Умелата му ръка заработи с електрическата бормашина.

— Готово — каза той, когато свърши. — Мис Рос?

Мис Рос беше до лакътя му и разбъркваше някаква бяла каша върху стъклена плочка.

Норман Гейл направи пломбата и каза:

— Така. За другите трябваше да дойдете идущия вторник, нали?

Пациентката му изплакна енергично устата си и се впусна в обяснения. Заминавала в чужбина… колко жалко… Трябвало да отмени следващото си посещение. Да, когато се върне, ще му се обади.

И излезе забързано от кабинета.

— Е — каза Гейл. — Това е всичко за днес.

Мис Рос каза:

— Лейди Хигинсън се обади, за да се извини, че няма да дойде другата седмица. Нямало да си запази друг час. А, да. Полковник Блънт също няма да дойде в четвъртък.

Норман Гейл кимна. Лицето му стана сериозно.

Всеки ден едно и също. Хората се обаждаха и отменяха посещенията си. Под всякакви предлози — заминаване, настинки…

Нямаше никакво значение какви причини изтъкват. Истинската причина Норман Гейл бе забелязал в очите на последната си пациентка, когато посегна към бормашината… В тях се бе появил внезапен страх.