Агата Кристи - Смърт в облаците

Той изсвири и при него дотича един кокер шпаньол, който го погледна с обожаващи, тъжни очи.

— Добрата стара Бетси — каза той и погали кучката между ушите.

„Какво недоразумение — мислеше той. — Да наричаш една жена «кучка»… Кучка като теб, Бетси, струва колкото всички жени, които съм виждал досега, взети заедно.“

Той нахлупи на главата си стара рибарска шапка и излезе навън заедно с кучето.

Безцелната разходка из имението постепенно започна да успокоява изопнатите му нерви. Той погали любимото си ловджийско куче по гърба, поговори с кучкаря, след това отиде до близката ферма и поговори с жената на фермера. После тръгна по една тясна пътека с Бетси по летите си и не след дълго срещна Виниша Кър, възседнала дорестата си кобила.

Виниша изглеждаше много добре на седлото. Лорд Хорбъри я погледна с възхищение, симпатия и някакво странно чувство за близост.

— Здравей, Виниша — поздрави я той.

— Здравей, Стивън.

— Къде така? На разходка ли?

— Да. Как ти се струва? Нали е чудесна?

— Първокласна е. Видя ли моята двегодишна кобила? Тази, която купих на разпродажбата в Четели?

Поговориха известно време за коне, след което той каза:

— Между другото, Сесили е тук.

— Тук в „Хорбъри“?

За Виниша Кър беше необичайно да изразява изненада, но този път не можа да скрие тази нотка в гласа си.

— Да. Появи се снощи.

Последва пауза, след която Стивън попита:

— Виниша, ти беше на онова предварително следствие… Как… Как мина то?

Тя се замисли за миг.

— Е, никой не каза нищо съществено, ако разбираш какво искам да кажа.

— Полицията не съобщи ли нещо?

— Не.

— Трябва да си се чувствала много неприятно — продължи Стивън.

— Е, не мога да кажа, че беше приятно… Но не беше и трагедия. Следователят беше приличен човек.

Стивън удари разсеяно живия плет с ръка.

— Виниша… Чудя се… знаеш ли… имаш ли представа кой може да го е извършил?

Виниша Кър поклати бавно глава.

— Не.

Тя замълча за миг, за да намери най-подходящите и тактични думи за това, което искаше да каже. Най-накрая успя да изрече със смях:

— Както и да е, сигурна съм, че не сме нито Сесили, нито аз. Това знам. Тя би ме забелязала, а аз бих забелязала нея.

Стивън също се засмя.

— Значи всичко е наред — каза той развеселен.

Стивън се направи, че приема тези думи като шега, но тя долови облекчението в гласа му. Значи беше мислил…

Виниша Кър насочи мислите си другаде.

— Виниша — каза Стивън, — познаваме се от много време, нали?

— Хм… Да. Помниш ли онези ужасни уроци по танци, които посещавахме като деца?

— Как да не ги помня? Имам чувството, че мога да ти кажа неща, които…

— Разбира се, че можеш. — Тя се поколеба и след това продължи със спокоен, неутрален тон: — Предполагам за Сесили…

— Да. Слушай, Виниша. Сесили беше ли се забъркала с тази Жизел по някакъв начин?

— Не зная — отвърна Виниша бавно. — Аз бях в Южна Франция… Още не съм чула клюките от Ле Пине.

— А как мислиш?

— Честно казано не бих се изненадала.

Стивън я погледна замислено. Виниша каза тихо:

— Защо се безпокоиш? Живеете почти разделени, нали? Това си е нейна работа, не твоя.

— Докато тя е моя жена, не може да не е и моя работа.

— Не можеш ли… да се разведеш?

— Да скалъпя някаква история срещу нея? Не мисля, че ще се примири с такова нещо.

— Би ли се развел, ако имаше как?

— Ако имаше причина, със сигурност бих го направил.

Той говореше мрачно.

— Предполагам — каза Виниша, — че тя си дава сметка за това.

— Така е.

Двамата замълчаха. „Има морал на уличница — мислеше Виниша Кър. — Много добре знам това. Но е внимателна. Много хитро урежда нещата си.“ На глас каза:

— Значи няма какво да се направи?

Стивън поклати глава и попита:

— Виниша, ако бях свободен, би ли се омъжила за мен?

Тя погледна напред между ушите на кобилата и отговори с равен, внимателно освободен от всякакви чувства глас:

— Предполагам, че да.

Стивън! Тя винаги бе обичала Стивън, още от онези уроци по танци, и игрите наоколо. Стивън също я харесваше, но не достатъчно, за да не се влюби толкова отчаяно, безумно, лудо в онази хитра, пресметлива уличница…

— Бихме могли да живеем чудесно заедно — каза Стивън.

Пред погледа му се замяркаха картини… лов, чай и кифлички… миризмата на мокра пръст и листа… деца… Всичките неща, които Сесили никога не би споделила с него, които никога не би му дала. Очите му сякаш се замъглиха, След това отново чу равния, спокоен глас на Виниша: