Агата Кристи - Смърт в облаците

— Самият той запази ли си място?

— Да. Място номер едно. До това, което трябваше да запазя за мадам Жизел.

— На чие име?

— Сайлъс… Сайлъс Харпър.

— Такъв човек не е пътувал… Мястото до мадам Жизел беше празно.

Поаро поклати бавно глава.

— Видях, че не е пътувал такъв човек и затова реших, че няма смисъл да споменавам тази случка. След като този американец не е бил в самолета…

Фурние го изгледа студено.

— Укрили сте много важна информация — каза той. — Става дума за нещо сериозно…

Двамата с Поаро излязоха от офиса и оставиха Жюл Перо, който ги гледаше с уплашен вид.

На тротоара навън Фурние свали шапката си и се поклони.

— Моите поздравления, мосю Поаро. Откъде ви хрумна да попитате това?

— От две неща, които чух. Едното го каза някакъв мъж в самолета… Каза, че е летял със сутрешния полет в деня на убийството и че самолетът е бил почти празен. Второто го каза Елиз. Тя твърдеше, че се е обадила в офиса на авиокомпанията и оттам са й отговорили, че за сутрешния полет няма свободни места. Тези две твърдения си противоречат. Спомних си, че стюардът на „Прометей“ каза, че е виждал мадам Жизел да лети със сутрешния полет… Очевидно такъв в бил навикът й.

Само че някой е искал тя да лети със самолета в дванадесет. Някой вече е имал билет за „Прометей“. Защо, помислих си, служителят е казал, че за сутрешния полет няма свободни места? Грешка? Или умишлена грешка? Реших, че е второто… Оказах се прав.

— С всяка минута този случай се заплита все повече! — извика Фурние. — Най-напред изглеждаше, че сме попаднали на следите на жена… Сега се оказва мъж… Този американец…

Той замълча и погледна Поаро.

Поаро кимна леко.

— Да, приятелю. Никак не е трудно да се представиш за американец тук в Париж… Носовият говор, дъвката в устата, малката брада, очилата с рогови рамки… и всички останали сценични аксесоари от костюма на американеца…

Поаро извади от джоба си страницата от списание „Скеч“.

— Какво гледате?

— Една графиня по бански костюм.

— Мислите, че… Но, не е възможно… Тя е хубава, очарователна, крехка… Не би могла да се преоблече като американец. Предполагам, че има заложби на актриса, но да изиграе тази роля ми се струва невъзможно. Не, приятелю, тази идея е неосъществима.

— Никога не съм твърдял противното — отговори Еркюл Поаро.

Той продължаваше да се взира напрегнато в страницата от списанието.

Лорд Хорбъри стоеше край бюфета и разсеяно слагаше в чинията си панирани бъбреци.

Стивън Хорбъри беше двадесет и седем годишен. Имаше тясна глава и продълговата брада. Външният му вид до голяма степен отговаряше на това, което беше в действителност — спортен тип, който не се задържа много вкъщи и който няма кой знае какъв ум. Беше благ по характер, макар и малко своенравен, безкомпромисно лоялен гражданин и непобедим инат.

Той занесе препълнената си чиния обратно на масата и започна да се храни. След малко разгърна вестник, но веднага се намръщи и го захвърли настрана. Бутна напред недоизядената си порция, отпи глътка кафе и се изправи. Поколеба се за миг, после кимна, излезе от трапезарията, прекоси големия вестибюл и се качи на горния етаж. Почука на една врата и зачака. Отвътре се чу ясен глас:

— Влез!

Лорд Хорбъри влезе.

Спалнята беше голяма, красиво обзаведена и гледаше на юг. Сесили Хорбъри беше в леглото — огромно, старинно дъбово легло с дърворезба. Тя също беше красива в розовите чаршафи и с вълнистата си златиста коса. На шкафчето край нея имаше поднос с остатъци от портокалов сок и кафе. Лейди Хорбъри отваряше някакви писма, а прислужничката й подреждаше стаята.

На всеки мъж би било простено, ако дишането му малко се ускори при вида на толкова много красота, но очарователната гледка, която представляваше жена му, вече не влияеше на лорд Хорбъри по никакъв начин.

В началото, преди три години, главозамайващата хубост на неговата Сесили го караше да губи ума и дума. Обичаше я лудо, страстно, безумно. Сега всичко това бе свършило. Тогава беше побъркан. Сега беше нормален.

Лейди Хорбъри възкликна с известна изненада:

— О, Боже! Стивън?

— Искам да поговорим насаме — отвърна рязко той.

— Мадлен — нареди лейди Хорбъри на прислужницата си, — остави всичко това. Излез.

Французойката промърмори:

— Tres bien 9 9 Много добре (фр.) — Бел.пр. , милейди — след това погледна крадешком лорд Хорбъри с ъгълчето на окото си и излезе от стаята.