Агата Кристи: След погребението

Тя гледаше уверено Поаро в очите, а той си помисли колко странно бе, че и двете племенници на Ричард Абърнети бяха силно влюбени в мъже, които не можеха да им отвърнат със същата взаимност. При това Розамънд бе необикновено красива, а Сюзън бе привлекателна и много сексапилна. Тя се бе вкопчила в илюзията, че Грегъри я обича. Розамънд пък очевидно не хранеше никакви илюзии, но знаеше какво иска.

— Цялата работа е там — продължи тя, — че трябва да взема важно решение за бъдещето. Майкъл още не знае. — Лицето й се огря от усмивка. — Той е разбрал, че не съм била на пазар в същия този ден, и е страшно подозрителен заради разходката ми в Риджънтс парк.

— Каква е тази работа с Риджънтс парк? — попита озадачено Поаро.

— Ами, виждате ли, след Харли стрийт отидох там. Просто да се поразходя и размисля. Естествено Майк си мисли, че щом съм ходила там, то е било да се срещна с мъж.

Тя се засмя щастливо и добави:

— Това никак не му хареса!

— Но защо да не отидете в Риджънтс парк? — попита Поаро.

— Искате да кажете на разходка?

— Да. Никога ли не сте ходили там?

— Никога. Защо да ходя? Какво толкова има в Риджънтс парк?

Поаро я погледна и рече:

— За вас нищо. — После добави: — Мадам, мисля, че трябва да отстъпите зелената малахитова масичка на вашата братовчедка Сюзън.

Розамънд възкликна с разширени от изненада очи:

— Защо да й я отстъпвам? Аз също я искам.

— Знам, знам. Но вие… вие ще си запазите съпруга, а бедната Сюзън ще изгуби своя.

— Ще го изгуби ли? Да не би Грег да я напуска заради друга? Не мога да си представя, че е способен на такова нещо. Мухльо като него!

— Изневярата не е единствената причина човек да загуби съпруга си, мадам.

— Нима искате да кажете… — Розамънд го изгледа втрещено. — Да не би да мислите, че Грег е отровил чичо Ричард, че той е убил леля Кора, а после е халосал по главата леля Хелън? Та това е смешно. Дори аз ще ви кажа, че не е той.

— Тогава кой е?

— Джордж, разбира се. Знаете ли, той не е стока, замесен е в някакви парични афери. Мои приятели, които са били в Монте Карло, ми казаха. Предполагам, чичо Ричард е научил за това и тъкмо е възнамерявал да го лиши от наследство в завещанието си. Винаги съм знаела, че е Джордж — завърши самодоволно Розамънд.

Телеграмата пристигна около шест часа вечерта.

По изрично искане на Еркюл Поаро тя бе доставена собственоръчно, а не по телефона, и той самият, след като се бе навъртал известно време около главния вход, я пое от Ланскъм в момента, в който пощальонът му я подаде.

Поаро я отвори с известно нетърпение, изневерявайки на традиционното си спокойствие. Тя съдържаше три думи и подпис. Той въздъхна дълбоко и с облекчение. После извади от джоба си банкнота от една лира и я даде на смаяното момче, като същевременно се обърна към Ланскъм с думите:

— Има моменти, в които не трябва да се прави икономия.

— Сигурно е така, сър — отвърна му учтиво старият слуга.

— Къде е инспектор Мортън? — попита Поаро.

— Един от господата полицаи излезе — отвърна Ланскъм с нотка на надменност, като намекваше тънко, че не би си правил труда да помни имена на полицаи. — Другият като че е в кабинета.

— Превъзходно! — възкликна Поаро. — Отивам веднага при него. — Той отново потупа Ланскъм по рамото и добави: — Кураж! Приближаваме към целта.

Ланскъм гледаше малко объркано. За какво приближаване можеше да става дума, когато бе време да си тръгват.

— Значи не възнамерявате да заминете с влака в девет и тридесет, сър?

— Не губете надежда — отговори му Поаро и се отдалечи. После се завъртя на пета и запита: — Дали си спомняте кои бяха първите думи, казани ви от мисис Ланскне, като пристигна тук за погребението на вашия господар?

— Много добре си спомням, сър — отвърна Ланскъм със светнало лице. — Мис Кора, извинете, мисис Ланскне… За мен тя си е все мис Кора…

— Съвсем естествено.

— Тя ми каза: „Здрасти, Ланскъм. Колко отдавна беше времето, когато ни носеше целувки в колибките.“ Всяко дете си имаше колибка долу край оградата на парка. А през лятото, когато се очакваха гости на обяд, винаги носех на младите дами и господа — на най-малките, нали разбирате — от целувките. Мис Кора, сър, бе много яшно дете.

Поаро кимна.

— Да, така си и мислех — рече той. — Много типично наистина.

И той отиде да потърси инспектор Мортън в кабинета. Мортън прочете мълчаливо телеграмата и погледна озадачено Поаро.