Агата Кристи - След погребението

— А вие, приятелю? — запита го Поаро. — Вие какво търсите тук, толкова далече от родния ви Бъркшир?

— Исках да задам няколко въпроса, а откривам, че лицата, на които трябва да ги задам, за мое голямо улеснение са събрани тук. — Той поспря и продължи: — Несъмнено ваше дело?

— Да, мое дело.

— И в резултат от него отстраняват мисис Абърнети.

— Не бива да ме вините за това. Ако тя беше дошла при мен… Но не е постъпила така, а е позвънила на адвоката си в Лондон.

— И тъкмо е щяла да изплюе камъчето, когато… фрас!

— Да, точно както казвате… фрас!

— А какво е успяла да му каже?

— Твърде малко. Стигнала само дотам, как се била оглеждала в огледалото…

— Е, да — отбеляза философски инспектор Мортън. — Коя жена не го прави? — После хвърли кос поглед на Поаро. — Това навежда ли ви на някаква мисъл?

— Да. Мисля, че знам какво е щяла да му каже.

— Безпогрешен сте в отгатването на истината, а! Такъв сте си били винаги. Е, и какво е то?

— Извинете ме, вие водите разследване за смъртта на Ричард Абърнети?

— Официално не. Но, разбира се, ако по някакъв начин обстоятелствата по нея хвърлят светлина върху убийството на мисис Ланскне…

— Да, хвърлят светлина. Но ще ви помоля, приятелю, да ми дадете още няколко часа. Дотогава ще знам дали онова, което предполагам… само предполагам, разбирате ли, е вярно. Ако то е вярно…

— Да, ако е вярно…?

— Тогава ще съм в състояние да предоставя на ваше разположение много важно веществено доказателство.

— Как ни трябва това доказателство! — възкликна инспектор Мортън и хвърли подозрителен поглед на Поаро. — Май криете нещо?

— Нищо, абсолютно нищо. Защото това веществено доказателство може да не съществува. То е в моето въображение в резултат от логичния анализ на няколко откъслечни разговора. Може и да греша — завърши Поаро, без да вярва на думите си.

Мортън се усмихна.

— Но това не ви се случва често?

— Не. Макар че да ви призная… Да, принуден съм да ви призная, че ми се е случвало.

— Радвам се да го чуя. Скучно е да си все прав!

— Не бих казал — възрази му Поаро.

Инспектор Мортън се изсмя.

— И искате да изчакам с разпитите?

— О, не, съвсем не. Вършете си работата. Предполагам, че не сте дошли с намерение за арестуване?

Мортън поклати глава.

— Още сме твърде боси за това. Трябва ни разрешение първо от главния прокурор, но има време. Сега ще вземем само показания от някои лица за това как са прекарали времето си въпросния ден, а в един от случаите ще сме особено нащрек.

— А, да. Мисис Банкс, нали?

— Познахте. Да. Тя е била там в деня — паркирала е колата си край кариерата.

— Никой ли не я е забелязал в движение?

— Не — отвърна инспекторът и добави: — Виждате ли, лошо е, дето тя не спомена и дума за това си посещение в Личет Сейнт Мери. Ще трябва да даде задоволително обяснение на този факт.

— Тя е доста сръчна в обясненията — рече Поаро сухо.

— Дааа. Умна млада жена. Може би дори прекалено умна.

— Невинаги е мъдро да си прекалено умен. Точно така се хващат убийците. Научихте ли нещо ново за Джордж Кросфийлд?

— Нищо определено. Не бие на очи с външността си. Млади мъже като него колкото искате по влаковете и автобусите или пък на велосипеди. А мине ли някой и друг ден, хората трудно си спомнят дали е било сряда или четвъртък, когато са ходили някъде и са видели този или онзи. — Той поспря и продължи:

— Сдобихме се с много любопитна информация — от игуменката на някакъв женски манастир. Две от нейните монахини събирали помощи по къщите и както изглежда, са посетили и дома на мисис Ланскне в деня, преди да бъде убита. Чукали, звънили на звънеца, но никой не им отворил, което е съвсем естествено — тя е заминала за погребението на Абърнети, а Гилкрист си е взела почивен ден и отишла на екскурзия в Борнмът. Там е работата, че според тях имало някой в къщата. Чули охкания и стенания. Запитах дали не е било един ден по-късно, но игуменката е абсолютно сигурна — записано било в някаква тетрадка. Дали някой е тършувал из къщата, възползвайки се от отсъствието на двете жени, и като не е намерил каквото е търсел, се е върнал на следващия ден? Много не вярвам за охканията и стенанията. И монахините са като всички хора — като са научили по-късно, че в къщата е извършено убийство, колко му е да си въобразят, че са чули стенания? Въпросът е дали наистина в къщата е имало някой, който не би трябвало да е там, и ако е така, кой е бил той? Всички от семейство Абърнети са били на погребението.